През 2003 г. по заповед на Кадафи либийското правителство беше информирало по официален ред Обединените нации, че е готово да поеме отговорността за свалянето на самолета „Панам“ 103 над Локърби преди петнадесетина години, както и да компенсира семействата на жертвите с около 3 милиарда долара. Жестът веднага получи не само възхвала от Запада, но и доведе до вдигането на икономическите санкции, както и дипломатично поднесени поздрави от много европейски страни. Но вълкът не спря дотам — най-напред разкри оръжейната си програма на международните инспектори, а след това разобличи нападенията на 11 септември.
Кларк имаше предположения относно промяната на курса на Кадафи и те нямаха нищо общо с размекването с годините, а чисто и просто с икономиката. С други думи, цените на нефта, спаднали до дъното през деветдесетте години, бяха оставили Либия по-бедна, отколкото по времето, когато за пустинната нация крале са били камилите, а не черното злато, а и по-неспособна да заплаща любимите терористични проекти на полковника. Кларк естествено осъзнаваше, че Кадафи се прави на свестен човек отчасти заради нахлуването на САЩ в Ирак, което може би за него изглеждаше като предупреждение за малкото му феодално владение. Всъщност Кларк знаеше, че е по-добре да имаш вълк, който се преструва, че си е сменил нрава, стига зъбите му да са поизтъпени. Въпросът беше следният — дали сега, когато цените на нефта тръгнаха отново нагоре, полковникът пак няма да стане палав? Щеше ли да използва този инцидент, за да нададе вой?
— Разбира се, висшето командване в Стокхолм иска да викне своите хора, но Кадафи не ще да чуе — продължи Стенли. — Последното, което чух, е, че „Розенбад“[13] разговаря с „Даунинг Стрийт“. Във всеки случай ние сме в готовност. Херефордшир свиква останалите от екипа. Двама са в отпуск — един по болест, другият е на почивка, но останалите ще са призовани и готови до час, след което тръгват насам.
Стенли погледна часовника си.
— Имаме седемдесет минути до излитането.
— Каза „свикани“ — обади се Чавес. — Къде?
Нямаха време, а дори и с най-бързия самолет пътуването от Лондон до Триполи беше дълго, може би по-дълго от времето, което имаха заложниците в консулството.
— Таранто. Военноморските сили ни предложиха любезно да се настаним там, докато политиците се разберат. Ако ни се обадят, сме само на скок място от Триполи.
16
ОПЕРАТИВНИКЪТ лейтенант Павел Росикин отметна чаршафа — всъщност покривка за маса, която някой добър човек беше сложил върху тялото, и се загледа в лицето на вероятно поредната жертва на мафиотско убийство. А може би не. Въпреки посивялото лице на мъжа се виждаше ясно, че не е чеченец, което го изненада предвид мястото. Европеиден руснак. Интересно.
Куршумът беше влязъл в черепа малко над лявото ухо и на два сантиметра пред него, и излязъл… Росикин се приведе над масата, като внимаваше да не пипа нищо освен покривката, и се взря в дясната страна на главата на убития, която лежеше на тапицирания горен ръб на сепарето. Ето. Изходна рана с размерите на яйце зад дясното ухо на мъжа. Кръвта и мозъкът, пръснати по стената отзад, съответстваха на траекторията на куршума, което означаваше, че убиецът би трябвало да стои… там. Пред кухненската врата. Точното разстояние щеше да определи съдебният лекар, но като погледна входящата рана, Росикин разбра, че не е стреляно отблизо. По кожата около раната нямаше нагар или точици барут. Самата рана представляваше идеален кръг, а това още веднъж изключваше изстрел отблизо, при който обикновено се получава характерно звездообразно разкъсване на кожата. Росикин запуши носа си заради фекалната смрад. Както при много от внезапно загиналите, червата и пикочният мехур на мъжа се бяха отпуснали. Следователят внимателно отметна палтото на мъжа, първо отляво, после отдясно, като потупваше джобовете за портфейл. Намери само сребърна химикалка, бяла кърпичка и допълнително копче от сако.
— От колко близо са стреляли според теб? — дочу глас следователят и се обърна.
Някогашният му партньор Генадий Алексеев стоеше на около метър от него с увиснала на усмихнатите устни цигара и с ръце в джобовете на коженото яке.
Над рамото на Алексеев Росикин забеляза, че униформените милиционери са извели всички клиенти през предната врата. Очевидците пристъпваха наоколо и чакаха да ги разпитат. А служителите от ресторанта — четирима сервитьори, касиер и трима готвачи — седяха на празните маси и казваха имената си на друг милиционер.