Алексеев и Росикин работеха в Главното управление за борба с финансовите престъпления, което беше поделение на Криминалната милиция в Санкт Петербург. За разлика от повечето западни полицейски служби, руските оперативници нямаха постоянни партньори. Росикин не знаеше защо е така, но предполагаше, че е заради финансирането. Всичко беше свързано с парите — като се почне от това да имат всяка седмица служебна кола и се свърши с партньора.
— Теб ли определиха за случая? — запита Росикин.
— Обадиха ми се вкъщи. От какво разстояние? — повтори Алексеев.
— Половин до един метър. Лесен изстрел.
Росикин забеляза нещо на седалката зад задника на жертвата. Наведе се, за да огледа по-добре.
— Има пистолет — каза. — Полуавтоматичен. Изглежда е „Макаров“. Е, поне е направил опит. Ако е бил с една секунда по-бърз, може би…
— Ето ти един въпрос — прекъсна го Алексеев. — Би ли предпочел да си заминеш както нашият приятел тук, знаейки, че краят идва, или просто… бам? Край. Нищо.
— Господи, Генадий…
— Хайде де, кажи.
Росикин въздъхна.
— Ами, предпочитам да умра насън — на сто години и с Наталия в леглото.
— Павел, Павел… изобщо не ми отговаряш.
— Извинявай. Това не ми харесва. Нещо не е наред. Изглежда като стандартен удар на мафията, но пък жертвата определено не е стандартна — не и като за такова място.
— Или е бил много смел, или много глупав — отговори Алексеев.
— Или отчаян.
За да дойде в подобно място, жертвата, чистокръвен руснак, трябва да е търсел нещо повече от паница джепелгеш и ужасна музика с пондур, която напомняше на Павел за разгонена котка.
— Или истински гладен — добави Алексеев. — Може да е някакъв бос, а? Не ми изглежда познат, но сигурно го има в картотеката.
— Съмнявам се. Те не ходят никъде без малките си армии. Дори да е успял някой да се добере до него тук и да му пусне куршума от това разстояние, бодигардовете са щели да започнат адска престрелка. Всичко щеше да е изпонадупчено, а и телата щяха да са много повече. Не. Имаме само един куршум и един мъртвец. Съвсем предумишлена работа. Професионално изпълнена засада. Въпросът е кой е той и защо е достатъчно важен, та да го убиват?
— Е, от тези тук няма да получим отговори.
Росикин знаеше, че партньорът му е прав. Страхът от Общината или верността към нея смълчаваха дори най-услужливите. Сведенията от очевидците неизменно попадаха в една от три общи фрази: „не видях нищо“, „един с маска влезе тичешком, застреля човека и избяга — всичко стана толкова бързо…“ и любимата на Росикин: „Не говоря руски.“
И единственото вярно нещо щеше да е второто: „всичко стана толкова бързо“. Не че винеше някого. Червената мафия Братва (братството) или Общината, както я наричаха според вероизповеданието, нямаше равна по жестокост. Често пъти свидетелите и целите им семейства биваха белязани да умрат просто защото някакъв бос в някое тъмно подземие решава, че някой може да разкрие информация пред властите. И не ставаше въпрос за обикновено умиране. Мафията често проявяваше изобретателност и не бързаше по време на екзекуциите. Росикин се запита как ли би постъпил в подобни обстоятелства? Мафията може и да се въздържаше да убива служители на милицията — отразяваше се зле на бизнеса, — но имаше и такива случаи. Въоръжени и обучени, милиционерите можеха да се защитят, но какви шансове имаха средният гражданин, учителят, работникът в завода или счетоводителят? Никакви. Милицията нямаше нито пари, нито хора за защита на всеки свидетел и средностатистическият гражданин го знаеше, поради което си държеше устата затворена и свеждаше глава. Дори и сега някои от клиентите на ресторанта изпитваха ужасен страх за живота си просто защото са се намирали на неправилното място в неподходящ момент. Цяло чудо беше, че подобни заведения изобщо успяват да оцеляват.
Според Росикин именно този страх караше хората да тъгуват по старото време, да желаят възвръщането на сталинския контрол върху страната, а Путин до голяма степен вършеше точно това със своите „реформаторски програми“. Средно положение нямаше. Докато в Русия има политическа свобода, права на личността и свободен пазар, ще има престъпност — голяма и малка, каквато е имало и по времето на Сталин. Но този довод не струваше много. Комунистите хардлайнери и ултранационалистите оплюваха демокрацията и капитализма, но забравяха или пренебрегваха факта, че железният юмрук, с който се контролираше Съветска Русия, имаше много висока цена. Как казваха древните? Трудностите скъсяват паметта? Бащата на Росикин, якут от рибарско селище, имаше собствено виждане по въпроса: „Ако жена ти е опърничава, дори и най-грозното бивше гадже изглежда привлекателно.“ А следователят знаеше, че Съветска Русия е точно това — грозно бивше гадже. Имаше плюсове, но нищо особено, че да желаеш да се събереш с него. За съжаление много от съгражданите му не споделяха това мнение — към четиридесет процента според последните анкети, колкото и съмнителни да изглеждаха те. Или пък може би Алексеев имаше право, като го обвини веднъж в кривоглед оптимизъм. Или май ставаше дума за „сляп оптимизъм“?