Росикин се загледа през витрината на ресторанта към клиентите, които с мрачни лица стояха на групички във вечерния студ и издишаха малки облачета пара, и се запита дали всъщност оптимизмът му е неоснователен. От тридесетината души в ресторанта, видели преди не повече от двадесет минути как пръсват нечий череп, сигурно никой нямаше да вдигне и пръст, за да помогне да хванат убиеца.
— Истина е, но човек никога не знае — отговори той. — По-добре да питаш и да се изненадаш, нали?
Алексеев сви рамене и се усмихна така, както могат само руските фаталисти. Какво можеше да стори? Със спокойствие, вечно като цигарата между устните му, той не се вълнуваше от нищо.
Но пък от време на време свидетелите изпускаха по някой полезен детайл, за който следователите можеха да се хванат. По-често обаче сведенията бяха неясни или противоречиви, или и двете, и можеше да се работи само с онова, което научаваха от тялото или телата.
— От друга страна — продължи Росикин, — без излишната информация от свидетелите няма да ни чакат четири славни часа бумащина и лошо кафе.
— Четири часа ли? Де този късмет.
— По дяволите, къде е съдебният лекар?
Докато жертвата не бъде официално призната за мъртва, тялото оставаше на място с вперени в тавана безжизнени и изцъклени очи.
— Пътува насам — отговори Алексеев. — Проверих, преди да дойда. Тежка вечер.
Росикин се наведе, вмъкна показалеца си в скобата пред спусъка на пистолета и го вдигна от седалката.
— Деветмилиметров.
Извади пълнителя и дръпна затвора. Патронът изхвърча от цевта и издрънча на пода.
— Аха, очаквал е нещо. Липсват ли патрони?
Росикин поклати глава и помириса цевта.
— Подозирам, че всичко е станало много бързо. Пистолетът е чистен скоро. Я, дявол да ме вземе… Виж ти, серийният номер не е изтрит, Генадий.
— Чудесата никога не свършват, а?
Лошите често заличаваха серийните номера на оръжието си, но рядко написваха нови върху тях. Ако случаят тук беше такъв, номерът на този пистолет „Макаров“ можеше да ги отведе нанякъде. Абсурден оптимизъм.
„И вероятно неоснователен“ — припомни си Росикин.
Както често става в случаите с убийства на Запад или в Москва, лейтенант Росикин и Алексеев нямаше да научат много от хората, присъствали в ресторанта по време на убийството, нито пък от разговорите с живеещите наблизо. Чеченската общност беше плътно споена, не вярваше на милицията и силно се страхуваше от Общината. И съвсем основателно. Бруталността им нямаше граници. Един свидетел би заплатил не само със собствения си живот, но и с живота на семейството си, като вероятно щяха да го накарат да гледа представлението, преди да го убият. Перспективата да гледаш как режат децата ти с трион затягаше хлабавите устни. Въпреки това Росикин нямаше избор — трябваше да вземе показания, колкото и непродуктивни да са те, и да проследи нишките, колкото и илюзорни да са.
Щяха старателно да работят по убийството, но накрая и малкото следи щяха да се изпарят, а следователите да прекратят делото. Росикин изгледа тъжно жертвата.
— Съжалявам, приятел.
17
СТРАННО, мислеше Джак Райън-младши, но съобщението за раждането нямаше поздравителни отговори. Нито един. Направи пълна проверка в компютъра си, разрови се в терабайтовете информация на чудовищния сървър на Колежа и прочете най-скорошните документи, като отбелязваше подателя и получателя, но те винаги се оказваха съчетания от цифри и букви, които едва ли имаха връзка с истинските имена на хората. Джак разшири търсенето сред стари имейли, до шест месеца назад, и подреди информацията в електронна таблица. Наистина трафикът беше постоянен и рядко се различаваше с повече от пет процента през отделните месеци. А сега, няколко дни след известието за раждането, се наблюдаваше стръмен спад. Всъщност нямаше никакви имейли освен няколко рутинни съобщения, вероятно изпратени преди обявата за раждането и останали в киберпространството. Емира и неговият РСУ — Революционен съвет „Умаяд“ — бяха преминали към радиомълчание и от тази мисъл Джак почувства хлад. Имаше три възможности: или са променили комуникационните си протоколи като принципна мярка за сигурност, или пък са разбрали някак, че някой чете съобщенията им, или ставаше въпрос за промяна в оперативната сигурност, затваряне на електронните устни преди операция на високо ниво. За първите две възможности нямаше голяма вероятност. През последните девет месеца не се наблюдаваха много промени в процедурите на РСУ, а и Колежа внимаваше да не се издаде. Значи оставаше вероятност номер три. Разбира се, имаше прецедент. Точно преди 11 септември нивото на електронните разговори на „Ал Каида“ беше паднало като камък, точно както и с японците преди Пърл Харбър. Джак искаше да може да докаже, че е прав, но в същото време се надяваше да греши.