Доминик свали панталона си и легна до нея. Целувката им продължи тридесет секунди, преди Уенди да се отдръпне. Изтърколи се и отвори чекмеджето на нощното си шкафче.
— Малко нещо за подобряване на настроението — обяви тя, като го погледна през рамо, а после се претърколи до него с правоъгълно огледалце в ръка и стъклено шишенце.
— Какво е това? — запита Доминик.
С него ще е по-добре — отговори Уенди.
„Мамка му“ — помисли Доминик. Жената забеляза промяната в изражението му и запита:
— Какво има?
— Това няма да свърши работа.
— Защо? Какво има? Само малко кокаин.
Доминик стана, взе си панталона и го нахлузи.
— Тръгваш ли си? — запита Уенди и седна.
— Да.
— Шегуваш ли се? Само заради…
— Да.
— Господи, какъв ти е проблемът?
Доминик не отговори. Взе ризата си от пода и я облече. Тръгна към вратата.
— Ти си задник — обади се Уенди.
Доминик спря и се извърна. Извади портфейла си от панталона и го отвори, за да й покаже значката си от ФБР.
— О, мамка му — прошепна жената. — Аз не… Ти ще ме…
— Не. Днес е щастливият ти ден — отговори Доминик и излезе.
Тарик Химси размишляваше над силата на парите. И капризите на избора. Намирането на компаньонка на Емира дори само за мимолетно развлечение беше деликатна работа. Той имаше специфичен вкус, а най-важното беше сигурността му. За щастие тук имаше изобилие от блудници, които се намираха лесно по улиците, а и както се оказа, никак не се противяха на необичайни искания като да ги закарат на неизвестно място в кола със затъмнени стъкла. От наблюдение знаеше, че макар и развратни, тези жени съвсем не бяха глупави: патрулираха из своите ъгли по две или три и ако някоя се качеше в кола, другите записваха номера й. Този проблем се решаваше с кратко пътуване до паркинга на близкото летище. Автомобилните номера се монтираха и изхвърляха лесно. Почти както да промениш външния си вид с черни очила и бейзболна шапка.
Отначало Тарик смяташе да наеме компаньонка, но това криеше други усложнения — определено преодолими, но все пак усложнения. Чрез тяхната мрежа тук той откри името на агенция за компаньонки, известна с ревнивата защита на самоличността на своите клиенти, и то дотолкова, че услугите й се ползваха от много знаменитости и политици, дори и няколко американски сенатори. Тарик трябваше да признае, че имаше голямо изкушение и ирония в това да използваш такава агенция.
Засега щеше да се задоволи с една улична курва, която наблюдаваше от седмица. Онази се обличаше както останалите, в противно оскъдни дрехи, но вкусът й изглеждаше по-малко отвратителен, а поведението — не толкова безсрамно. Щеше да свърши работа като влагалище за краткотрайно ползване.
Той изчака доста след залез-слънце, след което спря до пряката в очакване на пролука в трафика и закара колата до жената и двете й компаньонки. Спря до бордюра и свали стъклото на вратата на пасажера. Едната, червенокоса с невъзможно големи гърди, тръгна към него.
— Не ти — каза Тарик. — Другата. Високата блондинка.
— Както искаш, господине. Хей, Трикси, теб иска.
Трикси приближи нехайно.
— Хей — поздрави тя. — Гадже ли търсиш?
— За мой приятел.
— Къде е този приятел?
— В апартамента си.
— Аз не ходя по домовете.
— Две хиляди долара — отговори Тарик и забеляза мигновената промяна в очите на Трикси.
— Приятелките ти може да запишат номера на колата ми, ако искат. Моят приятел е… добре известен. Той просто иска анонимна компания.
— Стандартен секс?
— Моля?
— Не си падам по грубостите. Никакви водни спортове и други подобни.
— Разбира се.
— Окей, чакай секунда, сладур.
Трикси отиде при приятелките си, размени няколко думи с тях, а после се върна при Тарик, който отключи вратите и каза:
— Можеш да се возиш отзад.
— О, супер — отвърна Трикси и се качи.
— Моля, седнете — каза й Емира тридесет минути по-късно, когато Тарик я въведе в стаята и я представи. — Бихте ли желали малко вино?
— Ъ, да… — отговори Трикси. — Обичам зинфандел. Нали така се казва?
— Да.
Емира направи знак на Тарик, който изчезна и се върна след минута с две чаши вино. Трикси взе своята, огледа се нетърпеливо, след това бръкна в чантичката си и извади една салфетка, в която изплю дъвката си. Отпи глътка вино.
— Добро е.
— Да. Трикси истинското ви име ли е?
— Да. А вашето?
— Може и да не ви се вярва, но се казвам Джон.
Смехът на Трикси прозвуча като кашлица.
— Щом казваш. Е, арабин ли си или какво?