Слънцето жилеше кожата на Кларк, а прегрятият въздух направо изгаряше дробовете му. Слаб вятър развяваше знамената по покрива на хангара, но не предлагаше никаква разхлада.
— Е, поне са изпратили някого, а? — промълви Чавес на Кларк, докато вървяха.
— Винаги гледай добрата страна, а, Динг?
— Точно така, тапо[17].
За не по-малко от час, откакто ги измъкнаха от самолета на „Хийтроу“ и получиха информацията от Алистър Стенли, Кларк, Чавес и останалите стрелци от „Дъга 6“ бяха натоварени на самолет на „Бритиш Еъруейс“ за Италия.
Както всеки друг военен екип, и „Дъга“ страдаше от голямо текучество, след като хората се върнеха по родните си страни в повечето случаи за заслужено повишение. От осмината, които Стенли избра за операцията, четирима бяха оригинали: главен старшина Мигел Чин, тюленът от ВМС Хомър Джонстън, Луис Лоазел и Дитер Вебер. Двама американци, един французин и германец. Джонстън и Лоазел бяха снайперистите на групата — плашещо добри, като почти никога не улучваха друго освен центъра на мишената.
Всъщност всички умееха да стрелят добре. Стенли не се тревожеше за тях, защото човек не можеше да влезе в „Дъга“, без да е служил дълго време и без да е най-добър сред най-добрите. А и не можеше да остане там, без да отговаря на изискванията на Алистър Стенли, който макар и учтив до мозъка на костите си, не се притесняваше да рита задници. Кларк си напомни, че е по-добре да се потиш на учение, отколкото да кървиш по време на операция. Това беше стара поговорка на тюлените и всяка що-годе добра специална служба се придържаше към нея като към словото Божие.
След кратък престой в Рим ги бяха прехвърлили в един двумоторен турбовитлов самолет „Пиаджо Р180 Аванти“, предоставен от 28-а армейска авиоескадрила „Тукано“ за последния преход до Таранто, където седяха и пиха чиното — италианския билков отговор на американския „Спрайт“ — и слушаха урок по история на военноморската база на бившата Кралска флота в Таранто от офицера за връзки с обществеността. След няколко часа, прекарани по този начин, спътниковият телефон на Стенли звънна. Политиците се бяха разбрали. Кларк не знаеше как са убедили Кадафи да не изпраща своите ударни части, а и не се интересуваше. „Дъга“ имаше зелена светлина.
Час по-късно се бяха качили на самолета, за да изминат петстотинте мили през Средиземно море до Триполи.
Кларк последва Чавес до камиона и се качи в каросерията. На пейката срещу него седеше мъж в цивилни дрехи.
— Тад Ричардс — представи се мъжът и раздруса ръката на Кларк. — Посолство на САЩ.
Кларк не го пита за поста му. Отговорът вероятно щеше да включва съчетания от думи като аташе, културен, младши и Държавен департамент, но всъщност онзи си беше член на оперативната база на ЦРУ в Либия, която функционираше извън посолството, в хотел „Коринтия Баб Африка“. Както лейтенантът от народната милиция, който ги посрещна, Ричардс също изглеждаше новак. Кларк реши, че това сигурно е първото му назначение зад граница. Всъщност нямаше" значение. Стига онзи да имаше какво да им каже.
Скоростите изръмжаха и обвит в облак изгорели газове, камионът подскочи и потегли напред.
— Съжалявам за закъснението — каза Ричардс.
Кларк сви рамене, като си отбеляза, че онзи не ги пита за имената им. Може би беше малко по-хитър, отколкото изглеждаше.
— Предполагам, че полковникът не се радва особено силно да ни е домакин.
— Предполагате правилно. Не съм сигурен как е станало, но през последните осем часа телефоните полудяха. Армията е разположила допълнителна охрана около хотела.
В това имаше смисъл. Истинска заплаха или не, засилената „защита“ от страна на либийското правителство около посолството на САЩ определено даваше сигнал: народът на Либия е толкова недоволен от факта, че на негова земя има войници от Запада, че са възможни нападения над американско имущество. Глупости, разбира се, но Муамар трябваше да балансира по тънката линия между ролята си на най-нов северноафрикански съюзник на Америка и да управлява население, което все още таеше симпатии към палестинската кауза и следователно не изпитваше добри чувства към потисниците на палестинците — Съединените щати и Израел.
— Радостите на международната политика — отбеляза Кларк.
— Амин.
— Разбираш ли арабски?
— Да, справям се. Ставам по-добър. Уча трето ниво на курса „Розетски камък“.
— Хубаво. Ще ми трябваш, за да превеждаш.
— Дадено.
— Имаш ли информация за нас?