Выбрать главу

Илиян Димитров

Жив

Един човек заспал и сънувал, че е пеперуда, която сънува, че е човек…

Мислите в главата ми — идеограмен кошмар от накъсаните кадри на няколко двойно-скоростни ленти насложени една върху друга в хаотична смесица от полупознати лица и гласове, пулсиращи в блиц ритъма на невротичен R.E.M. сън — прелитат покрай ръба на съзнанието ми подобно бляскави комети от разтопено стъкло — криви огледала, в които виждам образа си болезнен и непознат, крещящ, умиращ и насечен; изгарят, навлизайки в плътната сфера от убийствена болка, която е обгърнала разтапящия ми се мозък и рушат…

Събуждам се точно преди да изкрещя.

„…пръсти…(!?!)“

С усилие свалям ръцете от лицето си. Не чувствам нищо. Не си спомням нищо. Не осъзнавам.

Събуждам се в съня си?!..

Събуждам се от съня си!?..

Образите в главата ми се размиват подобно дим от току що изгасена цигара — загатнати форми, причиняващи болка; близки и едновременно с това далечни, недооформени, гротескни — подобно ехо загубено в лабиринт от безкрайни безлични коридори от отразяващи квадрати.

Минава вечност. (?)…

Минава миг. (?)…

Времето няма конкретни стойности в голямото Помежду, в което спя/съществувам.

Oбръщам се и поглеждам часовника. Коства ми известно усилие докато погледът ми, моите току що родени очи, успеят да се фокусират върху зелените неонови цифри.

Това, което виждам няма смисъл за мен.

Времето е илюзия на разума.

Времето не съществува.

Не и от тази страна на клепачите.

Затварям/отварям очи.

Ръката ми не ми се подчинява. Сякаш някой е извадил коситите от лактите ми. Ставите ми са от желе, а мускулите от размекната гума. Внимателно отлепям тродите. Пръстите ми треперят.

Връзката е прекъсната.

Машината спи.

Изключвам по инерция алармата и сядам върху леглопанела. Целият ми гръб е мокър. Студено ми е, но аз още не знам това. Аз не знам нищо. Не осъзнавам.

Аз все още не СЪМ.

-Скъпи…?! — гласът й идва откъм гърба ми. Такъв е какъвто го помня — болезнен с чувството на безвъзвратна загуба, което ми навява.

Стискам зъби в усилието да не се обърна. Знам какво няма да видя — разпилените й, влажни коси с червеникави отблясъци като залез над океана и топлото й, отпуснато в някакво лениво блаженство тяло. И очите и. Нейните толкова сини очи!…

Вместо това поглеждам ръцете си. Ноктите ми са се впили в дланите. С усилие разтварям пръсти — малки кървави дъгички.

Усмихвам се.

Болката — това съм аз.

Хващам лицето си с ръце и бавно ги прокарвам нагоре по главата си. Сякаш искам да го сваля. Да отмия себе си от себе си. Да избягам от …

Кой съм аз?

Затварям/отварям очи.

Има толкова много неща, които си заслужава да си спомня.

Изправям се на крака. Леко се олюлявам.

„Гравитация“ — паметта ми е услужлива за подробностите. Мразя я!

Стъпка напред.

-Охо, я виж кой най-сетне решил да се надигне?! — тя се засмива, а гласът и се разпилява по мраморния под подобно сребърни кристали. Усмихва се, а очите и блестят. Слънцето се е скрило някъде в косите й и весело ми намига.

Тя бързо прави крачка напред, надига се на пръсти и за секунда притиска устните си в моите.

Вечността е миг на докосване.

Продължавам да стискам очите си плътно затворени. Да я задържа! Още миг. Но тя вече е отминала.

От коя страна на клепачите се крие (е) реалността?

Защо съм тук?

Къде съм?

Отправям се към банята, а образът й в съзнанието ми избледнява. Трябва ли да мисля за нея? От мисълта за нея боли. Това е хубаво — болката, това съм аз.

В следващите няколко часа тя е единствената самоличност, с която разполагам.

Най-красивата и най-истинската.

Часовникът изпищява с кратък пронизителен звук. Разко се обръщам — по скоро рефлекс отколкото осъзната реакция.

…тя с глава на гърдите ми и синтетичните чаршафи увити около влажното й тяло, отразени в огледалния таван в някакъв безименен мотел; уморена, но с усмивка на лицето, отпусната в пълна отмала след като сме правили любов цяла нощ на фона на премигващата под прозореца неонова реклама на Кока-кола…

Образът се фокусира за миг докато се разпада от ръба към центъра подобно полароидна снимка полята с кислородна вода.

Мисълта изчезва толкова внезапно, колкото неочаквано се е появила — чужда мисъл от един друг живот.

Защо си причинявам всичко това? Защо се събуждам? Тук тя не съществува. Тук аз не съществувам. Това е Сънят, а сънят е кошмар. Тук аз се давя сред спомените за нея: спомена за лицето и, за усмивката и, за сладкия аромат на тялото и, за очите и…

Те ме заливат, по ярки, по красиви, по болезнени, по… истински от нея.