Тук тя е спомен.
Тук тя е истинска!
Няма минало, няма бъдеще, няма сега… Съществува единствено вездесъщото безлично Помежду, което поглъща вселената, обезсмисля разума, изтрива самосъзнанието.
Пускам чешмата. Вода. Хлад. Приятно. Усещанията ме нападат като рояк разярени стършели. Разкъсват ме. Боли. Това е хубаво — болката това съм аз.
Спомените ми са като пъзел хвърлен от върха на кула — разкъсани, нищо не значещи; картини, лица, гласове, хора, които (може би) съм обичал, места, където (може би) съм бил, чувства, с които (може би) съм се борил,… но в целия този калейдоскопичен хаос от полуспомени не мога да открия себе си.
…калейдоскоп — тръба с огледални стени и парченца цветно стъкло, които се превръщат в интересни форми, които не означават нищо. Но са красиви…
Електронни импулси запечатани върху блестящи хромирани дискове, сребристи като коремите на плуващи в аквариум риби.
Празнотата в мен нараства. Накъсани, лениви мисли се преплитат с неясни чувства в разфокусирана алюзия от спомени-сънища.
Тя се размива в мен. Разтваря се в потока на усещанията на реалността. Избледнява.
Над чешмата има огледало. Мисълта се появява отникъде и се спира в главата ми:
„Ако сложиш две огледала едно срещу друго ще получиш безкрайност, хлапе…“
Искам ли да видя лицето си? Не знам.
Вдигам очи. Нищо.
Не помня.
Помня болката. Помня миризмата й, мека, топла и сладка. Помня очите й — сини като небе.
Не помня себе си.
Това няма значение.
Тя ще изчезне. След около час отново ще мога да осъзнавам реалността. Ще се събудя, а може би ще потъна в съня и ще повярвам, че той е реалност..? Ще преодолея Помежду. Спомените ми за нея ще избледнеят. И всичко ще свърши.
И аз отново ще бъда аз.
Или няма да бъда.
Има ли значение?
Минава вечност. (?)…
Минава миг. (?)…
Времето е самозаблуда на разума.
Отново лягам на леглопанела. Ръцете ми не ми се подчиняват. Сякаш някой е извадил коситите от лактите ми. Ставите ми са от желе, а мускулите от размекната гума. Внимателно залепям тродите. Пръстите ми треперят.
Отново поставям диска в машината.
От коя страна на клепачите се крие реалността?
Затварям/отварям очи.
Прокарвам пръсти по лицето си.
…
Спомени от един друг живот, подобно заглъхващо ехо от свързани една за друга в картечен откос гръмотевици, отекват по стените на черепа ми и се плъзгат надолу в зейналото гърло на психоделична турболентност, която всмуква разпадащото ми се съзнание, сингулирайки го в една единствена имплозивна точка абсолютен мрак върху малкия черен екран, по който затихваща енцефалограмна линия от зелен неон ме осъжда на смърт.
…
„…пръсти…(!?!)“
Събуждам се точно преди да изкрещя. Треперя. Не мога да се ориентирам къде се намирам. После усещам топлото и тяло сгушено до моето. Тя ме прегръща и тихо прошепва името ми в съня си и аз откривам … себе си.