Визитацията напуска стаята и аз се приготвям за малка предобедна дрямка — да минава по-бързо времето. Но ето че става нещо необичайно: младата жена отново идва към мен. Мъкне някакво средно голямо, четвъртито огледало. Вкарва го внимателно в нишата и го вдига насреща ми. Огледалото е силно наклонено. Виждам само тавана. На тавана на нишата има вентилатор и тънки, усукани помежду си разноцветни електрически жици. Младата жена поизправя огледалото и виждам, че жиците водят към моя аквариум. Върху капака на аквариума различавам две редици щекери-бананки.
Ето че младата жена поставя огледалото отвесно и в него се отразявам и аз. Гледката не е никак утешителна. За лице изобщо не би могло да се говори. Аз съм един оголен мозък и плувам в аквариум. Оставили са ми едното око. То стърчи на нерва си пред самия мозък като малко нарисувано яйце. Махнали са всичко, което не ми е потребно: тялото, врата, лицето, самия череп, очните мускули. Но едното око са ми оставили. Виждам добре — макар и само право пред себе си. По някаква причина са запазили и ушите ми. Те се мъдрят тъжно клепнали от двете страни на сивкавожълтеникавите, нагънати мозъчни полукълба. Във вътрешното ухо се намира органът за равновесие — само не разбирам за какво са ми ушните миди тук под водата. Може би служат като стабилизатори, като перки или като килове. Накратко казано, приличам на пихтиеста медуза с облещено емайлово око отпред.
Изправен пред огледалния си образ, чувствам как ме обзема отвращение. Трудно ми е да се примиря с подобен лик. И все пак опитвам да си внуша, че съм щастлив. След като дълго си се къпал в неизвестност, каква благодат е да намериш своя лик.
2.
За какво му е на човек тяло? Да вземем краката: освен да го придвижват, те за нищо друго не му служат. Чист анахронизъм от времето на чергарския живот, когато сме следвали стадата от северни елени през тундрите, оставени от ледниковия период. Ами ръцете? Отживелица от съществуването ни по клоните на гладките дървета край африканските савани. Щом свършели плодовете на дървото, за да оцелее, човек трябвало да се прехвърли на друго дърво: да се издига, да се катери, да виси и да се придвижва на ръце. Да, тялото е имало предназначение в каменната епоха, в епохата на кокалените оръдия на труда.
Целият свят може да се вмести в един-единствен човешки мозък. Но мозъкът изисква голяма захранваща система. Дори самият мозък има известен дял в собственото си захранване. За да се управляват мускулите, дишането, храносмилането, възпроизводството, температурата и разни вторични функции, е необходим голям потенциал. Само една част от мозъка е обсебена от „аза“. Обзалагам се, че истинската ми същност — това, което в действителност съм — тежи между 200 и 300 грама, т.е. колкото нормална бандеролна пратка. При обикновения човек тази същност изисква седемдесеткилограмово тяло.
За моето поддържане са необходими само две джобни батерии от по волт и половина. Изразходвам енергия колкото една двайсетватова крушка. Водният разтвор, в който съм поставен, трябва да е напълно стерилен. Иначе току-виж започна да плесенясвам. Температурата не бива да се променя в диапазон по-голям от два градуса. Ако стане прекалено топло, въображението ми може да превърти. Ако е прекалено студено, ще изгубя съзнание.
Откъде ми е известно всичко това? На мен, дето не знам дори как се казвам, на колко години — и от какъв пол съм. Последното вероятно не е толкова важно предвид дадените обстоятелства. Откъде ми е известно това? Отговорът е прост: когато са отстранили тялото ми, се е освободила около килограм мозъчна тъкан, обременена преди това с банални физиологични функции. Сега, когато тази тъкан е разкрепостена за интелектуални цели, по мои изчисления интелигентността ми трябва да нарасне поне пет пъти в сравнение със средната. Грубо закръглено, това би означавало коефициент на интелигентност 600.
Очаква ме освен това — по-принцип — вечен живот. Обикновеният мозък старее и умира вследствие на лошо оросяване. Но аз нямам вече кръвоносни съдове. Извадени са с пинцет, както се чисти сьомга от кости. Кръвта е заместена от 37-градусов разтвор, който свободно плакне гънките и кухините ми. Но това не означава, че съм оставил разтвора да проникне навсякъде. В мозъчните вентрикули — най-вътрешните кухини — съм си оставил малко въздух. Този въздух ми позволява да изплувам към повърхността или да се гмуркам към дъното на аквариума.