Вечен живот е пресилено казано. Дори при идеално санитарно обслужване все ще се случи нещо. Току-виж изпуснали аквариума на земята. Или пък гръм удари електрическата инсталация. Затова не разчитам на вечен живот. Но мисля, че реалното е да оцелея през следващите 800 години. Т.е. евентуалната продължителност на моя живот е малко по-голяма от коефициента ми на интелигентност. Паметта ми беше изтрита с електрошокове. Следователно най-голямата заплаха не ме дебне отвън. Тъй като ми отнеха всички ориентири, принуден съм да живея постоянно вкопчен в малкото, което имам. Денонощно живея на тръни. Една брънка от тъканта ми да се разнищи, всеки ще може да ме разплете вече като кълбо.
3.
Минава визитацията. Вече от няколко минути се занимава с мен. Забелязвам, че кучето почва да проявява нетърпение. Стажантът донесе стол за професора и сега той седи точно срещу мен, с ръце на коленете — гледа ме втренчено. Аз също го гледам втренчено, какво друго ми остава? Ето че доцентката му подава един лист. Професорът плъзга няколко пъти поглед по написаното. Сетне подава листа на стажанта, който го вдига срещу мен. Чета:
С настоящото долуподписаният удостоверява, че по своя воля и в присъствието на свидетели упълномощава Медицинска корпорация „Биомаш“ да разполага изцяло с големия, малкия и продълговатия му мозък и съответните мозъчни нерви и да поеме грижите за тях.
Подпис:
Да, спомням си! Това е единственият спомен от предишното ми битие: лежах под апарат за изкуствено дишане. Всеки ден разговарях с психиатърката. След многобройни разговори се примирих с положението си: Предстоеше ми да остана за цял живот под апарата за изкуствено дишане. Години наред белите ми дробове да дишат въздуха, вкарван в тях от него. А сетне тялото ми да се опълчи срещу апаратурата. Белите ми дробове да станат нееластични и жилави. Докато накрая сърцето ми спре. Тази перспектива водеше до предложението: Позволи ни да те освободим от тялото. Това, което си е съсредоточено в мозъка. За да се поддържа жив мозъкът, не са необходими нито тяло, нито апарат за изкуствено дишане.
Седмици наред психиатърката и аз разговаряхме на тази тема. Аз мигнах в знак на съгласие още след първите няколко разговора. Но те искаха да бъдат сигурни Разговорите се проточиха безкрайно. „Разговори“ е силно казано: психиатърката приказваше, а аз примигвах. Бях готов на всичко, за да се отърва от „железния бял дроб“. Привлякоха юристи. Свикаха комисията по етични проблеми. Изготвяха и преработваха договори. Само това се е запечатало в паметта ми. Всички останали спомени бяха повалени от снайперисти с целенасочени електрически шокове — с помощта на малокалибрена електротерапия, фина и прецизна. На нея дължа между другото, че не съм загубил езиковите си умения.
Не мога да откъсна поглед от нечетливия подпис, символа на моята самоличност. Искам да науча името си. Но ми е невъзможно да го разшифровам. Накрая стажантът отмества договора, съгласно който съм се поверил в ръцете на медицинска корпорация „Биомаш“. Доцентката подава на професора бележник. Той пише нещо на коляно и връчва листа на стажанта. Стажантът притиска посланието към стъклото на аквариума:
„Не, не! — искам да извикам. — Не ме лишавайте от последната искрица на моето аз!“ Жиците, към които съм скачен, се разлюляват. Опитвам да уловя погледа на кучето. На тях, разбира се, не им убягва безпокойството ми. Не съм толкова глупав, че да не проумявам за какво са всички тези жици. Включен съм към електроенцефалограф. Всяко мое вълнение се отразява от кривите на електроенцефалограмите. Професорът махва на доцентката да приближи. Тя държи пипета с бистър, син разтвор. Синята течност капва пред широко отвореното ми око и се разтваря във водата.
Десет секунди по-късно съм изпълнен единствено от чувство на благодарност. Нямам нищо против да започна отначало. След като са изтрили светлите ми спомени, нека заличат и лошите. Щом забелязва, че капките вече действат, професорът става. Стажантът отнася стола. Сетне и тримата стоят прави пред мен. Професорът вдига ръка да ми помаха.
4.
Имам чувството, че навън цяло лято — а дали е лято? — не спира да вали. Сивота, дъжд бие по стъкло. Представям си как излезе ли вятър, водни струйки шибат прозорците на талази, на талази. Дори да можех, нямам никакво желание да изляза на балкона, за да проверя какво е времето. Нямам сили да бодърствам, а пък не ми достига и леност, за да заспя.