Когато младата жена се надвесва над мен, облива ме истинска гореща вълна. Дали действително не е необходимо да носи вече предпазната маска?! Или просто я е забравила? Но ако е така, в този миг съм изложен на опасност от смъртна зараза. От слюнката й могат да се отделят микроорганизми, напълно безобидни за обикновения човек, да попаднат над аквариума, да проникнат през отвора на терморегулатора, а оттам вече и в разтвора. В такъв случай ще минат само броени часове и те ще плъпнат по мен, ще пуснат корен като коприва на прясно торище.
Но младата жена ме успокоява. Навярно е прочела ужаса в зеницата ми. Усмихва се с големите си портокалови устни и същевременно плъзга пръст по очертанията им. Иска да ми обърне внимание, че предпазната маска я няма. Следователно не става дума за небрежност, а за нещо, което е уговорено с професора. Хваща ме яд на самия мен; веднага би трябвало да се досетя, че младата жена не ме застрашава без предпазна маска. Нали откак помня професора, той винаги се е появявал без маска. Няма логика като заразоносител професорът да е по-безопасен от лаборантките.
Единият от резците на младата жена е израснал малко накриво. Устните й се прибират, тя ми махва с пръсти и се оттегля при количката със закуската. Засмуква светлочервения разтвор с голямата пипета. Аз замижавам в блаженство, представям си, че лежа до майчината гръд. Закуската се разтваря капка по капка в аквариума ми, а в мен се поражда въпросът: майчина гръд ли? Дали съм имал майка? Или съм роден тук — в някой експериментален инкубатор?
Бързо се засищам, получавам и полагаемите ми се витамини и микроелементи. Докато усвоявам храната, младата жена стои облакътена на перваза на нишата и ме гледа очаквателно. Това, което в този миг най-много ми липсва от някогашното тяло, са зъбите. Върви се усмихвай без зъби! Как да я накарам да разбере? Бих могъл да движа единствено клепналите си уши. Опитвам да налучкам нервите на мускулите им, но те сякаш са ръждясали, толкова време не съм прибягвал до тях. Могъл ли съм някога да мърдам с уши? Не смея да правя повече опити: ако изведнъж накарам ушите да ми се подчинят, с две по-енергични замахвания току-виж съм забил незащитеното си око право в стъклото на аквариума.
Преди всичко искам да узная едно: как се казвам. Съсредоточавам се върху въпроса: к-а-к-с-е-к-а-з-в-а-м??? Младата жена изглежда малко объркана, сякаш чува далечен-далечен звук, едва доловимо скрибуцане на щурец. И още повече се приближава. К-а-к-с-е-к-а-з-в-а-м?????? Тя неуверено започва да мърда устни. Аз не умея много да чета думи по устните, но сега съм сигурен.
— К-к-к-к? Кааа… Как? — казва тя.
— С-е-к-а-з-в-а-м????
— Сеееее… Кааааазваааа-м!
Успях! Телепатията помага. О, аз, дето винаги — винаги ли? — съм се отнасял с недоверие към всякакви си шести чувства!
Младата жена се смее объркана, радва се. Заедно стигнахме до нещо, открихме част от нашите сетива, за които мислехме, че не съществуват. Тя се накланя още по-близо към мен, толкова близо, че ме е страх да не изцапа стъклото на аквариума с червилото си. Свива устни като за целувка.
Отново ме облива гореща вълна. Но не откъм главата, а някъде отдолу, откъм продълговатия мозък. Само че аз не искам целувка. Чакам отговор. Как се казвам?
Не, това не е целувка, младата жена се мъчи да наподоби някаква буква, свива долната устна почти в черта, а горната остава разперена като чадър. Сетне се мъчи с двата показалеца да обърне чадъра наопаки. За всеки случай рисува във въздуха една отвесна черта и две щръкнали от горния й край чертички… Y!
— Ипсилон — иска да каже тя.
Малко съм учуден. Представях си, че ме водят под номер, под цифров шифър. Но смятах, че персоналът ми е измислил някакъв прякор. Да речем „Сюнгера“? Или „Гения“?
И тъй, името ми е Ипсилон. Ипсилон е двайсетата буква от гръцката азбука. Изискано име, име, достойно за държавник. Но аз не живея на луната: щом са ме нарекли на двайсетата буква от азбуката, преди мен трябва да е имало Алфа, Бета, Гама и тъй нататък. Още деветнайсетима, ни повече, ни по-малко — а къде са те? Дали с тях са претърпели провали? Дали те са коагулирали? Дали са ги изключили? Дали моите деветнайсет предшественици са отишли в канала?
— Ипсилон — повтаря младата жена и разтяга устни в усмивка.
Разбрах, разбрах. А сега искам да знам: на колко съм години? Откъде сте ме взели… Не, не си тръгвай!
Младата жена се отдръпва, махва с ръка и ми обръща гръб. Чакай!! Опитвам се да я пронижа в гръб с въпроса си: А ти как се казваш?! Не мога да разбера дали ми отговаря; не виждам устните й. Сега тя бързо се отдалечава с количката. Очевидно е време да приготви кафето за докторите. Минава доста време, преди повърхността на разтвора в аквариума ми да се успокои.