Малко ме е страх от УМНИКА; не мога да реша за себе си дали той е заплаха, или ми обещава блаженство.
Впрочем отбелязвам ли някакъв напредък? Мисля, че да. С всеки изминат ден навлизам все по-дълбоко в лабиринта на освободените дялове от моя мозък. В дяловете, нервните влакна, центрове и полета, обременени преди с досадни физиологични функции. Бродя насам-натам мълчаливо и без да хлопам. Представям си, че се разхождам из летен дворец, който са затворили през зимните месеци. Мебели, картини, клавесини, лампи, легла, скулптури, прозорци… всичко е забулено с бели платнища. Но ще дойде ден и платнищата ще бъдат смъкнати, всичко ще бъде лъснато, избърсано от праха и ще влезе в употреба; ще дойде ден и прозорците към парка ще се разтворят. Ще започне невиждан бал. От малки салове, които ще плават по езерцата из парка на двореца, към небето ще полетят разноцветни ракети.
9.
Тази сутрин визитацията се появява няколко минути по-рано. Сварва клетата Ема неподготвена. Седнала на столчето пред аквариума, тя е напълно погълната от плетивото си. От няколко дни насам започна да плете, докато общувам с нея по телепатия. Нали трябва да вдига глава само когато ми отговаря. Какво ли плете? Не смея да я питам. Плетивото започва да прилича на термогугла за чайник. Да не би пък Ема да готви някоя изненада за моя милост?
Виждам, че визитацията приближава, но не успявам да предупредя Ема. Тя забелязва докторите едва когато професорът се бутва в количката със закуската. Ема веднага изчезва вдясно от зрителното ми поле и оставя всичко: кафената чаша, подпряна на стъклото на аквариума — описанието за плетивото, резервното кълбо. Тримата с белите престилки се постъписват, недоумяват какво да правят с нещата на Ема. Най-накрая стажантът пъхва кълбото в горния джоб на престилката си и то я издува като женска гръд.
Очевидно най-сетне са получили останалите части на УМНИКА. Включват към него пишещо устройство. Пишещото устройство е електрическа машина с подвижна глава и тясна хартиена ивица, която излиза отстрани. В двата края на аквариума, вляво и вдясно от окото ми, потапят два метални щифта. Скачват УМНИКА и с голям екран, правоъгълник с площ почти цял квадратен метър. Накрая залепват някакво листче на стъклото на самия аквариум. Не точно пред окото ми, а малко вляво. Принуден съм да гледам накриво, за да прочета написаното. Оказва се морзова азбука. След буквата А стои .–, след Б-то -…, след В-то .- — и т.н.
Професорът пъхва ръка в аквариума и внимателно ме побутва напред. Отначало за миг, сетне малко по-продължително, ще рече, нещо като .–, т.е. буквата А. Вече разбирам какво иска: очаква от мен по даден знак да се местя напред с помощта на мърдащите си уши. Но как ще отстъпвам назад? И това са измислили; просто завързват еластична нишка в основата ми. Другия й край закрепват за стената зад мен. Щом престана да плувам напред с уши, еластичната нишка ме връща в изходно положение.
На екрана, скачен към УМНИКА, се появява бледо цветно изображение. Маймуна — маймуна, която седи, стиснала полуобелен банан. В горния ляв край на екрана се появява едно голямо М. Професорът отново се надвесва над мен, потапя ръка в аквариума и леко ме гъделичка отдолу. Тъй като не помръдвам, той решава да използва силен тласък, сякаш съм лодчица, издялкана от дървесна кора. Но аз оставам като закован. Какво иска професорът от мен? За какво са всички тези скъпи играчки?
Включвам на телепатия и фиксирам челото му: — Много ще съм ви благодарен, ако ми обясните, какво целите с всичко това? За какво възнамерява да ме използва „Биомаш“? Искате да разберете какво мисля за маймуните, за режима им на хранене, за бананите, за нелюбезното ви отношение към лаборантките, кажете ми какво?
Телепатията не помага. Опитвам три пъти подред най-усилено. Единственият резултат е, че професорът започва да масажира слепоочията си, сякаш го боли глава от умствена преумора.
Губя търпение и неистово започвам да мърдам уши, тъй че се оттласквам напред и на неравномерни промеждутъци задействам фотоклетката, т.е. невидимия лъч, който минава между двата метални щифта пред мен. Междувременно еластичната нишка ме връща назад. Електрическата пишеща машина започва да трака и току изплюва хартиена ивица. Доцентката и стажантът я поемат. На нея пише: ББГН3ШШО34. Отпускам се изтощен и се вторачвам в написаното. Болят ме ушните мускули и окончанието, около което е навита еластичната нишка.