Всички са кисели. Не на последно място УМНИКА, който започва да просветва с червената си лампа. Прибягват до тест за интелигентност: потапят в аквариума малка пипета. Изваждат я и проверяват. Течността в аквариума свидетелства за коефициент на интелигентност 500, ни повече, ни по-малко. И визитацията се оттегля. Предполагам, че ще се съберат на кафе в стаята на персонала. Угнетен, аз се отпускам и се вторачвам във всички тези инструменти. Отвратителен предобед. Искам сега Ема да е край мен. Наистина ли искам? Да, кривите на най-долния осцилоскоп, на ЛИПСАТА, правят все по-големи гърбици: липсваш ми, липсваш ми… Досега двамата с Ема сме изпробвали телепатията само на малки разстояния; според мен най-голямото не е било повече от 40 сантиметра. Тънкото стъкло, т.е. аквариумът, очевидно не е пречка. Но как ли ще е с вратите, бетонните стени, стълбищата, асансьорите? Макар че съм изтощен след толкова много плуване, напрягам всичките си сили и мислено я викам:
— Ема, скъпа, ела!
Сетне чакам. Търпеливо като трубадур под прозореца на девица. Дали Ема ме е чула? А може би ме е чул и някой друг? Едва ли всички са тъй неподатливи както професора. Дали да рискувам и да изкарам още една песен… Добре. Пък ако ще да събера всички слуги от замъка.
— Ема, съкровище мое, липсваш ми, липсваш ми…
Кривите на ЛИПСАТА успокоително се изправят. Задъхана, Ема се появява отляво. Ръцете й са в плътни ръкавици, върху платнената е сложила гумена престилка. Подава глава в нишата. Толкова е възбудена, че едвам чета по устните й:
— Бях при мишките. Какво искаш?!
— Помогни ми, Ема.
— С какво? Заета съм с мишките!
— Какво искат, професорът де, и останалите, какво очакват от мен???
— Усърдие.
— Какво усърдие??
— Ти сам знаеш! Впрочем аз изобщо не бива да се меся. А сега се връщам при мишките!
— Не, недей… Ема, единствено на теб имам доверие.
— Прави каквото ти казват. Ако не искаш да се озовеш при психиатърката! Само този съвет мога да ти дам.
Ема се врътва на дървеното си сабо и излиза.
— Поздрави мишките… — казвам аз, прекалено вяло, за да я достигна и пронижа в гръб с мисълта си.
Ако не искам да се озова при психиатърката? Това заплаха ли е, или обещание? Но аз съм бил вече при психиатърката. Не си спомням подробности, но знам, че съм бил. Може би в предходното си битие. На дъното на мозъка, долу при килсона, е затлачено от стара измет. Всеки път, когато се заблудя натам, замижавам и запушвам нос.
Престоял белтък мирише на сяра. От сметището на изхвърлените спомени се отделя и изкристализирва видение: болнична стая, гледана от леглото. Азът, скован на гръб, само очите му се местят. Една жена, облечена в черно, влиза, кимва от вратата, притегля стол, сяда до мен и докосва бузата ми. Нищо не усещам. Но като завъртя очи надясно, виждам ръката й.
10.
Нощ е. Неоновата лампа на тавана примигва. Кара известно време на равни промеждутъци, пък току запросветва бързо-бързо и угасне за малко. Всеки път си мисля, че се кани да спре завинаги, като уморено човешко сърце. Не мога да заспя. Толкова много дремя денем, че нощем сънят бяга от мен. Дали да не си поискам някакво успокоително за през нощта? Но от кого да поискам? С Ема поддържам връзка, но не зависи от нея. Въпросът следва да се повдигне пред професора или пред доцентката. А с тях не мога да разговарям.
Дебна кога кучето, което виси на ремъчния си пояс в другия край на помещението, ще прояви нощното си безпокойство. Това става обикновено между полунощ и два часа сутринта. Цялото му тяло се разтриса, лапите му, сякаш теглени от ластик, подскачат на малки прибежки; муцуната му потръпва, а когато истински се разгорещи, кучето започва и да се зъби. Без причина. Просто сънува. Но системите, които висят от корема му, могат да се разместят. Не ми е приятно да се разместват, защото тогава по време на визитация се занимават единствено с него — и аз трябва да се задоволя само с една въздушна целувка.
Тази нощ кучето не сънува. И то като мен будува и виси вцепенено. Само ушите му се размърдват от време на време, сякаш да пропъдят някоя муха. Но тук никога не е имало мухи. Питам се, какъв ли е светът извън тази лаборатория? Дали съм го виждал? Дали съществува? Предполагам, че съществува. Иначе къде изчезва младата жена в четири часа следобед? Ами ако такъв свят не съществува — може пък Ема да се превръща в дух, в елфа и да блуждае между галактиките, докато будилникът иззвъни рано сутринта на следния ден.