Джеймс Уайт
Жива картина
Военният паметник в столицата на планетата Орлигия, макар и уникален, безусловно не беше твърде приятна гледка. Мнозина — същества с усет и разум — напразно се бяха опитвали да опишат чувствата си на потрес, ужас и гняв, които им бе причинил видът му. Защото той не представляваше естетична мраморна поема, в която богоподобни образи жестикулират предизвикателно или лежат в доблестна предсмъртна агония, с красиво разположени крайници. Не, състоеше се от орлигиец и землянин сред разбитите останки от командна кабина, принадлежаща на отдавна остарял модел кораб, всичко това затворено в куб от прозрачна пластмаса.
Орлигиецът стоеше наклонен малко напред, със сплъстени от кръв косми по гърдите и лицето. На няколко крачки от него лежеше землянинът, съвсем очевидно умиращ. Под разкъсаната униформа се показваха страшни рани, които са му били нанесени — ясно се виждаха някои органи в коремната област, обикновено скрити от пластове кожа и мускули. И все пак този човек, който не само нямаше смисъл да живее, но и беше неспособен да се движи, се мъчеше да се протегне напред, за да достигне орлигиеца. А най-потресаващото в цялата тази ужасна жива картина беше изражението върху лицето на землянина.
Бе паднала нощ, ала Паметникът се осветяваше от време на време от блясъците, от които силуетите на сградите по краищата на заобикалящия го парк често се открояваха. От всички части на града долитаха звуците на ясни тътнещи гърмежи и ракетите израстваха бързо на тънки стъбла от оранжеви искри, а после разцъфваха с трясък на рояци от падащи звезди. Градът, не — цялата планета беше в празнично настроение. Като се има предвид, че орлигийците обичаха или да вършат нещо както трябва, или изобщо да не го вършат, това се изразяваше в пускане на огромно количество фойерверки и обичайното веселие. Не можеше да се спи, населението бе полудяло.
В края на краищата това беше голямо събитие. Утре орлигийците щяха да имат нов Военен паметник…
Както повечето схватки между единични кораби, и тази се оказа продължителна. „Нормално такъв двубой свършва за няколко часа с поражение на орлигийския кораб — мислеше Макюън с оная малка частица от съзнанието си, която не беше заета с бързите маневри, с които корабът му отбягваше противника. — Но в този бой няма нищо нормално“ — мислеше той с огорчение. Неприятелят бе започнал да усвоява някои неща, да възприема въоръжението и тактиката на Земята. Дори и той се бе върнал назад към хвърлянето на камъни…
„По-близо! По-близо! — изписука внезапно гласът на Ревиора в слушалките му. — Много сме далеч, дявол да го вземе! След минута ще ни спипат…“
Макюън нямаше нужда от напомняне, че трябва да се държи близо до вражеския кораб, и много други капитани направо биха казали това на мерача. Но той се бе убедил, че младият Ревиора, чийто глас напоследък се бе променил и сигурно щеше да се променя пак в моменти на емоционално напрежение, макар и да показваше всички външни признаци на паника, продължаваше въпреки всичко да си служи с оръжията невероятно точно. Макюън отнесе нервния брътвеж на мерача към общия фон от странични шумове и все така съсредоточаваше цялото си внимание върху уредите за управление.
С маневрите си за отбягване на противника от възможно най-голямото разстояние — сиреч възможно най-голямото за неговия кораб, докато за противника то представляваше почти идеално разстояние — той целеше да заблуди орлигийския капитан, че възнамерява да прекъсне боя. Това беше нещо нечувано, чисто и просто защото да се опиташ да избягаш от орлигийски кораб значеше със сигурност да бъдеш унищожен от главното му оръжие, но не бе зле човек да опита. Неприятелският офицер можеше да помисли, че или корабът на Макюън е повреден, или че боеприпасите са свършили, или пък че капитанът му няма достатъчно вътрешна сила да атакува. Така или иначе той щеше да се обърка и вниманието му можеше малко да отслабне…
Макюън запита тихо: „Ревиора, готов ли си?“ И направи остър завой с кораба си, а после, когато орлигийският кораб попадна в центъра на наблюдателния екран, Макюън изкара ударния лост през резервния шлюз и го задържа в това положение. Корабът мишена нарастваше бавно, после се уголеми толкова бързо, че екранът изведнъж се оказа твърде малък, за да го побере. Глух пресеклив тътен показваше, че докато корабът държеше постоянен курс, а неприятелят се намираше право пред него, Ревиора използуваше до максимум предната оръдейна кула. На Макюън се стори, че вижда струя мъгла от една дупка, току-що пробита в корпуса на орлигийския кораб, после образът изчезна, но се появи отново на задния екран като бързо смаляваща се картина.