В този момент изключиха ментакома.
Пристигаха офицери с все по-висок чин и разговаряха с Грулиау-Ки. Някои побързаха да излязат отново, а други останаха и наблюдаваха Макюън от местата си зад електронната апаратура — очевидно още спореха с орлигийския пилот, който, изглежда, отказваше да се отмести на повече от няколко стъпки от Макюън.
Изведнъж Макюън разбра, че тук става нещо, нещо, несъответствуващо на това, което бе очаквал, когато четеше мислите на орлигиеца. Например защо, след като го бе умолявал да остане жив, докато дойдат орлигийските големци, пилотът бе позволил да изключат ментакома веднага след пристигането на военните лекари? Защо не му задаваха въпроси по ментакома, вместо да скимтят и ръмжат оживено на орлигийския пилот иззад вече явно напълно готовия апарат, намиращ се на десетина крачки разстояние? Какво представляваше впрочем тази проклетия’…?
Тънка като мъгла, но лишена от сила, от напътствуващи свойства и дори от яснота, през съзнанието му се просмука струйка от мислите на орлигиеца. Ментакомът до него беше изключен, но някъде — около крайната граница на обхвата му и вероятно на спасителния кораб — имаше друг, който работеше, а близо до този апарат — орлигиец, който мислеше за него. В мисълта имаше отсянка на вълнение и надежда, и общите и неизбежни проблеми на стратегията и прилагането й — очевидно мисли на много важен и отговорен орлигиец. Макюън е много храбро същество, продължаваше мисълта, но все пак е по-добре да не се казва на земното създание какво го очаква…
У Макюън избухна такъв силен гняв, че забрави раните си; гневът му беше примесен с крайно себеотрицание. Какъв сляп, наивен глупак е той! Бе се разбъбрил, предал приятелите си, расата си и своя свят. Казал бе всичко на орлигийския пилот и тъй като сега неприятелят знаеше космическите координати на Земята, един планеторушител или няколко бактериологични бомби скоро щяха да сложат край на войната. Разбира се, от орлигиеца бе получил не по-малко ценни сведения, но с тази разлика, че Макюън едва ли беше в състояние да ги предаде по-нататък. Сега те явно нямаха търпение дори да изчакат Макюън да умре, защото апаратът, вече инсталиран и насочен към свитото му тяло, почти превърнато в труп, не беше нищо друго освен Оръжието.
Самата сила на чувствата му го накара да запълзи към Грулиау-Ки. Надигащи се вълни на болка ревяха и се блъскаха в малката, крехка ядка на решителност в мозъка му и той не смееше да погледне раните си. Но орлигийският пилот гледаше, гледаха и другарите му зад Оръжието и тази гледка изтръгна от гърлата им дрезгаво, мъчително скимтене на съчувствие и ужас. Те имаха чувства; съзнанието му се бе срещнало със съзнанието на един от тях и той знаеше какво го очаква. Това, което възнамеряваха да правят с него, не отговаряше на чувствата им — съзнанието на Грулиау-Ки дори не бе предвидило, че ще го убият безцеремонно. Може би именно затова пилотът бе решил да стои до него — понеже не одобряваше вероломството на своите събратя.
С крайчеца на окото си Макюън видя как някакви намотки в сложната маса на Оръжието засияха ярко, и се сви отчаяно, издавайки тялото си напред. „Не всички от нас са лоши — изкрещя съзнанието му, мъчейки се напразно да стигне до тях без помощта на ментакома. — Може и да сте ме измамили, но има място за мир… мир…“ Опита се да протегне ръка и да сграбчи ръката на орлигийския пилот, да им покаже, че желае искрено това, което мисли, но този тъп, беззвучен чукан — ръката му — отказваше вече да се движи, а отстрани Оръжието беше почти готово да излъчи радиацията, енергията или силовото си поле…
… След двеста тридесет и шест години орлигийците се сдобиваха с нов Военен паметник, бяха принудени да се сдобият с нов Военен паметник. А орлигийците бяха много емоционална раса.
Чак след зазоряване шумните празненства утихнаха и множеството — вече мълчаливо и странно сериозно — започна да се трупа около предпазната пластмасова обвивка на стария Паметник, най-страшно въздействуващия Военен паметник, съществувал дотогава. По време на нощните тържества те бяха стояли далеч от него, не би било прилично да се отдават на веселие на това място, ала сега прииждаха от всички краища на града. Идваха и заставаха мълчаливи, сериозни и неподвижни, размърдваха се само колкото да сторят път на сухопътните возила на чуждопланетните големци или на многобройните други техници и специалисти, които имаха работа при Паметника. Някои дори си поплакваха.