Скоро след като между двата кораба се установила аудио-визуална връзка, нещо се объркало. Последните думи от записа на капитан Нюберг били в смисъл, че чуждоземците не само че не са страшни чудовища, но дори са мили, добродушни малки създания, а атмосферните условия и притеглянето изглеждали толкова близки до земните норми, че двете раси можели да съжителствуват на която и да е от родните си планети без помощта на изкуствени приспособления. Вече били разменени няколко думи, главно за взаимно представяне. Но капитанът възнамерявал на другия ден да отиде на техния кораб, защото имал чувството, че орлигийците пак започват да странят.
Когато деветимата от спомагателния кораб, който през това време изследвал една близка слънчева система, се върнали на „Звездотърсач“, те разбрали, че на кораба-майка е било извършено поголовно убийство. Нито един от екипажа на кораба не се спасил, а състоянието на труповете явно показвало, че хората са пребити с намиращия се най-близо под ръка тъп предмет. Избиването било безпощадно, а земляните явно били нападнати неочаквано, понеже само на няколко места подът бил изцапан с кръв, която не съответствувала на никоя земна група, и нямало нито един мъртъв орлигиец.
Деветчленният екипаж на спомагателния кораб успял някак си да закара кораба майка до базата му. Положението било, разбира се, крайно напрегнато емоционално — много повече от обикновено, понеже екипажът на „Звездотърсач“ бил смесен — и така Земята, която от три века живеела в мир, се озовала в положение на война с цивилизацията на Орлигия.
„А войната — мислеше Макюън, докато сновеше бясно с кораба си по цялото небе на половин миля от лекия кръстосвач на орлигийците — бушува вече прекалено дълго.“ Чувството за непосредствена заплаха, поне що се отнася до жителите на родната му планета, бе изчезнало, а с него и ужасът, и справедливият гняв, с който бе започнало всичко. Разходите за отбрана бяха огромни и в магазините за детски играчки вече нямаше мечета, но иначе по малко външни признаци можеше да се съди, че е налице състояние на война. Ала се полагаха максимални усилия и щяха да се полагат просто от страх. Ако Земята решеше, тя можеше да изтегли космическата си флота по всяко време, можеше просто да се отдръпне и да прекрати цялата тая работа. Никоя от двете страни не знаеше местоположението на родната планета на другата. Но това, разбира се, щеше да остави въпроса нерешен и накрая, след петдесет или петстотин години, орлигийците неминуемо щяха да намерят Земята. Чувството за чест не позволяваше на жителите на Земята да постигат мир, като прехвърлят проблема върху гърба на своите далечни пра-пра-правнуци.
Но това беше безпорядъчна и твърде незадоволителна война. „Фронтовата линия“, така да се каже, се простираше по целия сектор на пространството, където бе установена първоначалната връзка, и двете страни бяха разположили бази на планети в този район, снабдявани от кораби, които се стараеха всячески да скрият откъде са дошли. При такива огромни разстояния беше смешно дори да се говори за патрулиране, а битките представляваха безкрайна, объркана поредица от схватки. Освен при нападения срещу неприятелски бази, обикновено минаваха три седмици без нито едно сблъскване, и то въз време, когато и двете страни водеха войната с максимални усилия. Изобщо се доказа това, което беше известно още отначало: че самата идея за междузвездна война е неприложима и съвсем глупава. Но главната причина за чувството на недоволство се заключаваше във факта, че бавно, но сигурно Земята губеше.
Превъзходството в нападателни и отбранителни оръжия принадлежеше на орлигийците. Те имаха защитен екран, който обгръщаше всеки от корабите им в радиус от две мили и стопяваше всичко, приближаващо се с такава скорост, че да причини вреда — метеори, ракети, нападащи кораби, каквото и да е. Всъщност през този екран можеше да се проникне само ако корабът се насочеше през него с пълзене, така да се каже. Щом проникнеше обаче, управляваните от разстояние мотори на ракетата незабавно преставаха да работят и ракетата минаваше край обекта, без да му навреди. В един-два случая, когато една ядрена бойна глава случайно се насочи към орлигийския кораб, изобщо нищо не стана.
Земната наука беше в състояние да конструира подобен екран, но нямаше да има полза от него, понеже орлигийците презираха прилагането на такива груби средства за нападение като атомните ракети: нали имаха Оръжието.
Виж, него земните учени не можеха да разберат, а още по-малко да наподобят. Знаеха само, че то е някакъв лъч или силово поле, за чието фокусиране са нужни няколко секунди, а максималният му обсег е около тридесет мили. Нямаше противодействие на това Оръжие. Кораб, хванат от него, ставаше безжизнена, непокътната, но и недосегаема черупка — достатъчно беше тя да се блъсне рязко в метеорит или в някаква блуждаеща отломка, за да експлодира и да престане да съществува. Оръжието се смяташе също за причина атомните бойни глави да отказват да се задействуват в близост до орлигийски кораби, но това беше само предположение.