Сега Макюън наблюдаваше орлигийския кораб, който отново заемаше предния му обзорен екран. Стрелометите бяха на неподвижен лафет; за да ги насочи към обекта, Ревиора трябваше да се прицели с целия кораб; мерачът нямаше друг изход, защото пултът на Макюън за направляване на стрелбата беше излязъл от строя.
„Номерът“ на Хокасури се свеждаше до това, да се обстрелва вражеският кораб с оръдията, като се икономисват ракетите до момента, когато могат да бъдат насочени право в обекта. Тази работа изискваше изключителна точност. Ревиора може би щеше да се справи.
В течение на четири мъчителни секунди Ревиора насочваше курса на кораба към сблъскване с неприятеля, докато огънят на двете орлигийски картечни кули дълбаеше корпуса му. Внезапно ракетите изхвръкнаха, полетяха светкавично напред и се забиха безпогрешно в продълговатата, тъмна цепнатина, в разпраната корпусна броня на орлигиеца при предишното нападение. След това всичко стана изведнъж. Металът пръскаше навън като фееричен фонтан и нащърбената пролука в корпуса на орлигиеца се удължаваше, разширяваше се и зейваше страшно. Едновременно Ревиора нададе пронизителен вик, който заглъхна по особен начин. Може би за част от секундата Макюън се чуди какво е това; реши, че този необикновен звук се дължи на внезапно всмукан въздух, докато гласът на Ревиора стигне от устата му до микрофона на скафандъра, после протегна трескаво ръце към командното табло.
Ревиора беше мъртъв. Корабът на Макюън продължаваше да се носи право към врага!
Макюън отчаяно натискаше бутоните за управление, за да включи реактивните мотори в носа и опашката, които преместват кораба встрани, и корабът да се извърти, и включи докрай допълнителната тяга на главния двигател, за да се измъкне бързо. Корабът започна да завива, но само толкова. Връзката с главния енергиен реактор беше прекъсната вероятно от неотдавнашната стрелба на орлигийците, а и сигналната система на двигателя за свръхсветлинни скорости не работеше — корабът представляваше развалина. Сега той боксуваше на една страна, но продължаваше да се приближава бързо към противниковия кораб. Макюън натисна други бутони, запалвайки всички реактивни двигатели от боксуващата страна, за да намали скоростта. Но безрезултатно; това беше недостатъчно; вече бе твърде късно. Когато корабът летеше през металните отломки от експлодиралия орлигийски кораб, бе разтърсен бързо и последователно от няколко труса, а накрая земният кораб с раздиращ, стържещ грохот се заклещи точно в дупката, която ракетите му бяха пробили в корпуса на неприятеля.
Сътресението изтръгна Макюън с ремъците и всичко друго от креслото му и го запокити странишком на пода. Главата му се удари в нещо…
Когато се почувствува отново в състояние да мисли нормално, първата му мисъл беше за скафандъра. Капитаните не носеха скафандри по време на бой поради същата причина, която бе наложила предпазната им подплата да бъде тънка и гъвкава; но като цяло скафандрите не бяха сполучливи, затрудняваха движенията, пък и командната кабина бе скътана на сравнително безопасно място в средата на кораба, за да има нужда от тях. Но сега вече нямаше защо да движи ръцете и тялото си свободно: командното табло бе излязло от строя. По някаква необяснима причина два обзорни екрана още работеха, но това беше всичко. Нямаше никакви указания за спадане на въздушното налягане, усещаше, че чува нормално, и с дишането бе същото, но твърде самонадеяно бе да очаква, че сблъскването не е направило пукнатини дори в кабината. Готвеше се да отвори шкафчето със скафандъра, когато до съзнанието му достигна това, което очите му виждаха на двата обзорни екрана.
Единият беше насочен навътре и показваше мястото, където страничните реактивни двигатели бяха фактически споили двата кораба, преди да престанат да работят; някои от вътрешните прегради на орлигийския кораб още светеха, нажежени до зачервяване. Другият екран даваше изглед навън и показваше повърхността на планетата само на няколкостотин мили от него. Докато Макюън гледаше, ушите му доловиха шушнещ, тънък ручащ звук.