Выбрать главу

В космическото пространство няма никакви звуци. Орлигийският кораб, разнебитен, почти развалина, носеща останките на малкия кораб, виновен за сегашното му положение, се опитваше да кацне. Той вече навлизаше в атмосферата. Макюън изведнъж забрави скафандъра и вместо това се втурна към противоускорителното кресло.

Той все още лазеше в безтегловно състояние над креслото, когато първият тласък го запокити ничком към него. Успя да върже само единия предпазен ремък, преди внезапно намалената скорост да го притисне здраво към креслото. За миг му се мярна мисълта, че орлигийският кораб трябва да е твърде зле засегнат, щом иска да кацне в сегашното си състояние. Повредите, причинени му от земния кораб, навярно бяха разстроили аеродинамичната му система дори ако не се смятаха останките от земния кораб, прилепени към него като някакъв космически сиамски близнак. После всякаква мисъл секна, тъй като Макюън напрегна всичките си нерви и мускули, за да оживее, да не позволи на своя скърцащ и пукащ гръден кош да се сплеска върху напрегнатото сърне и бели дробове и да задуши живота в него.

След невероятно дълго време — както му се стори — намаляването на скоростта отслабна донякъде, превръщайки се в плавни, равномерни тласъци от едно-две земни ускорения, които можеше да понася спокойно. Очевидно орлигийският пилот бе намалил по-голямата част от скоростта в тънките горни въздушни слоеве, за да сведе до минимум загряването в атмосферата, а после бе започнал да се снишава бавно при последните няколко мили. Не прекалено бавно обаче, защото стратосферните ветрове можеха да тласнат кораба му вертикално въпреки всички усилия на жироскопите. „Бива си го този орлигиец, помисли Макюън, заслужава да успее.“ Макюън си помисли също, че би почерпил орлигийския пилот, ако такова нещо беше възможно и ако орлигийците пиеха.

Командната кабина трепереше и се люлееше така, че разстройваше и духом, и тялом, сякаш подскачаше и се клатеше в такт с бясната какофония на свистящия въздух, рева на моторите и някаква трополяща, хлопаща от ударите секция, докато спадането на скоростта и съпротивлението на въздуха се мъчеха да направят и двата кораба на парчета. Макюън се учудваше, че останките от кораба му още не са се откъснали.

Изведнъж за последен път скоростта рязко намаля, последва смазващ, разтърсващ удар, после остро проскърцване на разкъсван метал. Кацаха, но още не бяха кацнали. След това корабът неприятно се разклати отвътре навън и отново рязко изпращя раздиран метал. Очите на Макюън се стрелнаха към обзорния екран. Той показваше камениста, пустинна планетна повърхност, приближаваща се бързо към него. Някой от стабилизаторите на орлигийския кораб трябва да се бе огънал, защото споените кораби се прекатурваха…

Трясъкът беше такъв, като че в мозъка на Макюън се забиваше кирка, и той виждаше как корабът около него се разпада. Появиха се късчета небе със сюрреалистични геометрични форми, които с разместването на останките се меняха постоянно. Внезапно блесна взрив и Макюън успя да си спомни за повредения им ракетомет в средата на кораба и заредената ракета, все още заклещена в него, после хвърчащите късове нащърбен метал скъсаха и последната нишка на съзнанието му.

Когато Макюън дойде на себе си, чувствуваше удивително слаба болка; най-силните му усещания бяха скованост и извънредно лепкава студенина. „Това трябва да се дължи на шока“, определи той бързо. Но върху хладното си тяло имаше нещо топло и влажно, изглежда, съсредоточено в мястото, където чувствуваше притъпените от шока болки. Тогава се погледна отгоре надолу и разбра какъв късмет е имал, че се е намирал в състояние на шок. Разбира се, веднага се досети, че умира.

Експлозията бе оставила само няколко парцалчета от униформата му, имаше много кръв, а раните му…

„Човек в такова състояние не бива да се гледа“, помисли Макюън тъжно. Ако срещнеше животно в такова положение, щеше да го застреля, а ако беше същество като него, щеше да застане встрани и да повърне. Сега той гледаше страшните рани със странно безчувствие, докато мозъкът му, вцепенен не толкова, колкото тялото му, възстанови връзката със здравата му ръка. Отвори опипом чантичката за бърза помощ, която още висеше от колана му, и се напръска обилно с кръвосъсирващ препарат, а накрая погълна повече от предписаната доза болкоуспокояващи таблетки, защото след време шокът щеше да премине. След като спря почти напълно външното кръвотечение, Макюън се опита да лежи колкото е възможно по-неподвижно. Чувствуваше, че ако се размърда, ще се пропука по шевовете като голяма футболна топка, пълна с червена меласа.