Едва когато се опита да се озърне — и се помъчи да си обясни защо си бе оказал тази недостатъчна първа помощ, — Макюън забеляза орлигиеца.
По какво стечение на обстоятелствата бе попаднал тук, не бе възможно да се каже, но на по-малко от три ярда от Макюън лежеше един от Враговете. „Това малко създание, което прилича много на мече от кадифе, оставено на дъжда, не е кой знае колко внушителен обект“, помисли си Макюън. Но космите по гърдите и главата на съществото не бяха сплъстени от дъжд, а това, което капеше от разкъсаното му, обезформено лице, не беше вода. Ала орлигиецът бе в много по-добра форма от Макюън, дишаше равномерно и правеше особени конвулсивни движения, подсказващи, че съзнанието му се възвръща. Единствената част от униформата на Макюън, останала непокътната, бе широкият колан, за който бяха прикрепени кобурът и чантичката аптечка. Той извади внимателно малкия пистолет с пачката от тридесет куршума с едър калибър и зачака орлигиеца да се свести.
Докато чакаше, опита се да го намрази поне малко.
Макюън беше спокоен човек, който не се вълнува току-тъй — може би в това се криеше тайната на успеха му като капитан и причината за необичайно продължителната му служба. Макюън твърдо вярваше, че при специфичната му работа вълнението убива просто за миг. Човек, който се готви за нападение с омраза или с каквото и да е друго чувство — независимо дали е насочено към врага, или към нещо друго или някого другиго, — обременява съзнанието си и не може да се съсредоточи достатъчно върху важната работа да се пази от Оръжието. В бой Макюън не изпитваше никаква омраза към противника, не се сърдеше, че мерачът му кълне и ругае крайно разюздано — когато се върнеха в базата, Ревиора винаги преливаше от извинения, — не изпитваше и никое от по-нежните чувства от мирно време, които можеха да се прокраднат и по време на бой.
Някога имаше едно момиче, стройно, тъмнооко момиче, придадено към плановия отдел на базата. Макюън се храни с нея няколко пъти, видя как вървят нещата, после почна да я отбягва. Така постъпваха умните хора — чувство за самосъхранение. А сега разбираше колко е нещастен.
Хокасури също се бе отнасял към цялата работа като към игра. Макюън бе преживял един от редките си пристъпи на гняв, когато парализираният кораб на колегата му капитан експлодира в атмосферата на тази планета и когато Ревиора умря. Но сега изпитваше само смътно съжаление. Припомни си, че орлигиецът, който лежеше отсреща, беше виновен — поне отчасти — за тези смъртни случаи, но все още не можеше да намрази това същество така, че това да го подтикне към действие.
Дългът му повеляваше да убие орлигиеца, независимо дали го мразеше лично, или не. Защо тогава се колебаеше да го застреля, когато е в безсъзнание, и се мъчеше да се надъха с омраза към него? Дали близката му смърт го правеше толкова мекушав, нима Макюън Железния накрая се бе размекнал като тесто? Флегматичен, неусмихващ се и студен, в базата смятаха капитан Макюън за въплъщение на бездушната, убиваща машина. А сега чувствуваше, че разсъждава едва ли не като жена. А сега мислеше, че поне този път би искал да направи нещо, воден по-скоро от чувство, отколкото от хладнокръвни, пресметливи, логични съображения. „Това ще бъде последната ми възможност“, каза си той горчиво.
Но дали не се мамеше? Ако този път забравеше логиката, щеше ли да си послужи с пистолета, за да направи орлигиеца на пух и прах просто от омраза, или пък щеше да извърши нещо глупаво? Подлото малодушие беше подбуда наравно с дълга или омразата, а краят на Макюън наближаваше. Той никога не е бивал религиозен човек, но никой не бе успял да му даде конкретни данни какво има оттатък, макар мнозина да бяха твърдо убедени, че знаят това. Дали просто се страхуваше, че ако извърши нещо лошо сега, то ще доведе до сериозни последици по-късно, след като умре — дори и всъщност да не вярваше, че има „по-късно“? Макюън изруга тихо, за пръв път от години правеше такова нещо.
„Е, добре тогава! — рече си Макюън ожесточено. — Този мой мозък, разбира се, замаян от шока и болкоуспокоителните таблетки, да не говорим за смъртната заплаха, за пръв път и съвсем категорично за последен път ще разсъждава единствено въз основа на това, което виждат очите.“ Той нямаше да застреля орлигиеца. Причината не беше само страхът от задгробния свят, но и обстоятелството, че тъкмо този орлигиец или някой негов другар от екипажа бе успял да кацне с разбития си кораб.
Макюън каза: „Е, хайде, живей, дявол да те вземе!“ — и захвърли пистолета.
Орлигиецът моментално скочи, приведен, на крака.