Выбрать главу

Макюън само чу смътно как пистолетът се плъзна по наклонения под, падна между разкъсаните шевове на подовата обшивка и изтрополи надолу през разрушения кораб. Гледаше орлигиеца и разбираше, че той го е мамил, преструвал се е на припаднал и скришом го е наблюдавал, докато Макюън бе с пистолет в ръка. Хитро мече е този орлигиец, и сега, когато Макюън беше невъоръжен…

Неволно си помисли, че мускулите под тези меки на вид космати ръце са способни да откъснат главата на човек, както бе показало избиването на екипажа на „Звездотърсач“.

„Макюън — рече си той унило, — ти направи голяма глупост.“

Гласът му накара орлигиеца да се дръпне назад, после врагът започна пак да се примъква предпазливо. Макюън забеляза, че едната му ръка виси безсилна и той явно трябва да се напряга, за да се приближи към него. Накрая стигна на три стъпки и като се спря, загледа надолу. Ръмжеше и виеше по особен начин и жестикулираше със здравата си ръка; в тези звуци не се долавяше заплаха. После ръката му се протегна, поколеба се и четири къси, дебели пръста докоснаха Макюън за малко по главата и се отдръпнаха бързо. Орлигиецът заръмжа пак и се оттегли. Той изчезна зад близкия куп отломки и Макюън го чу как се катери непохватно по останките от своя кораб.

Макюън отпусна глава на пода, загубил вече воля да полага огромното усилие, необходимо, за да я държи изправена. Болкоуспокояващите таблетки не действуваха твърде добре и мозъкът му сякаш работеше на пресекулки, като ту галопираше бясно, ту се сковаваше напълно. Изведнъж усети, че е крайно, смъртно уморен, и изглежда, че именно в този момент отново загуби съзнание. Когато се свести, първото чувство на Макюън беше, че от подовата обшивка през челюстта му преминава някакво трептене. А второто му чувство — че е полудял.

Очите му бяха затворени и все пак можеше да вижда себе си — целия, включително и главата, полегнала на пода със затворени очи. А в мислите му блуждаеше някакъв непрекъснат брътвеж, който можеше да бъде само бълнуване. Макюън искаше отново да загуби съзнание, но бълнуването го държеше буден. То беше толкова силно, като че някой крещеше в главата му. Но думите, макар и нелепи, се чуваха ясно:

„… Не бива да правя това. Семейството ми ще се срамува. Само че моето Семейство е мъртво, всички са мъртви. Убити от Семейството на това гадно същество, което умира. Не бива, ала тук имам възможност да се сдобия с ценни сведения за тях, и тъй като Семейството ми е мъртво, недоволството на други Семейства не може да ми навреди. Възможно е усилията ми да са безполезни и съществото да е вече умряло, раните му са страшни…“

Макюън поклати немощно глава и отвори очи. Примигна, за да съсредоточи зрението си върху странния апарат, който се бе появил на пода на около една стъпка от главата му. Беше тумбест, тежък на вид и тъмносив, с изключение на местата, откъдето тук-там стърчаха снопове тънки медни пръчици. От основата му се подаваше дебел електрически кабел и изчезваше някъде, а точно зад машината бе приклекнал орлигиецът. Изражението на очите му — единствената част от това смазано лице, способна да показва някакво чувство — можеше да се опише единствено като напрегнато.

В сегашното състояние на Макюън му беше трудно да изпитва неоправдано вълнение или учудване. Но той не беше отпаднал дотам, че да не може да разсъждава логично, тъй че съзнаваше съвсем ясно какво преживява.

„Орлигийците имат телепатични способности.“

В същия миг, когато стигна до това заключение, брътвежът в главата му изчезна, но тишина не настъпи. Напротив, там клокочеше каша от полумисли, откъслечни спомени и всеобща бъркотия, а над всичко това лежеше слой от остро чувство на враждебност и инстинктивна ненавист, което орлигиецът безуспешно се опитваше да потисне. Но Макюън разбираше, че другият все пак се опитва, и това говореше добре за него. И знаеше главната причина за объркаността му: след като бе установил контакт с вид, който му беше смъртен враг, орлигиецът не намираше думи да се изкаже.

Макюън смяташе, че най-разумно ще бъде мислено да му плюе в лицето. Но напоследък бе престанал да постъпва разумно — всецяло бе се отдал на чувствата. Вместо това мислеше: „Много умело кацна. Чудесно кацане.“

Благодарение на мисловната връзка, която съществуваше помежду им, сега Макюън знаеше, че пред него е орлигийският пилот.

В същия миг мисълта му бе посрещната с учудване и още по-голямо объркване. „Благодаря ти — отвърна съзнанието на съществото. — Навремето не знаех, че имам пътник, който ме е наблюдавал.“

Може би случайно се бе изразил така, но на Макюън се стори, че в тази мисъл се крие изненадващ Човешки хумор. Но хуморът се загуби внезапно в изблика на непресекваща враждебност и отвращение, в потока от зрителни и звукови възприятия, и в изпитваната болка, които, макар и ужасно отчетливи сами по себе си, бучаха в мозъка на орлигиеца с такава бързина, че не можеха да се изразят с думи. Свистящата метална градушка от атакуващия земен кораб, която търси членовете на Семейството му един по един, раздробява ги на кървави късове и продължава да мачка страшно това, което е останало от тях. Като най-млад член на Семейството, с най-бързи рефлекси, той е заемал пилотското място и се е намирал в сравнителна безопасност. Но е усещал и виждал братята си разкъсвани на парчета, а когато баща му е излязъл от командната кабина, за да заеме мястото на стрелеца, ментакомът е предал чувствата на родителя му, мъчещ се отчаяно да поеме въздух в отсека, внезапно пробит от оръдията на Макюън така, че се бе отворил към безвъздушното пространство…