— Мейси — започна тя, — може би… не сме далеч, нали?
— Не, не. Ще ни оставят в Пидълтаун — той е на шест мили. От там можем да стигнем пеша, което е още пет-шест мили.
— Тогава вие двете можете да тръгнете без мен. Аз ще остана тук и ще хвана дилижанса за Лондон.
Маги не беше казала на Мейси за притесненията си с парите, но като се огледа из Бландфорд, многолюден град, най-големия след Бейзингстоук, си помисли, че може да си намери работа за кратко време и да спечели пари за връщане. Сигурно не е толкова трудно да си прислужница в крайпътен хан, реши тя.
Мейси обаче се вкопчи в нея.
— О, не, не можеш да ни изоставиш! Имаме нужда от теб! Какво ще правим сами?
Дори безучастната Роузи погледна разтревожено. Мейси каза по-тихо:
— Моля те, Маги, не ни изоставяй. Мисля, че… бебето скоро ще се роди. — Още докато го казваше, направи гримаса и застина неподвижно, като че се опитваше да сдържа дълбока болка.
Очите на Маги се разшириха.
— Мейси! — прошепна тя. — Откога е това?
Мейси я погледна уплашено.
— От сутринта — каза тя. — Но още се търпи. Моля те, нека продължим. Не искам да го родя тук. — Тя се огледа из шумния, претъпкан, мръсен хан. — Искам да си ида у дома.
— Е, поне още не е дошъл часът, когато ще пищиш — реши Маги. — Може би имаме още малко време. Да видим как ще се придвижим.
Мейси й стисна ръката с благодарност.
Разтревожена за нея, Маги не се радваше на този последен етап от пътуването с дилижанса, но не искаше да каже на кочияша да спре да види какво става вътре. Предполагаше, че Роузи ще потропа по тавана, ако нещо не е наред. И околният пейзаж — въпреки зеленината на полята, приятната гледка на хълмовете и долините, яркото синьо небе и слънцето, огряващо нивите и плетовете — сега й изглеждаше заплашителен, защото знаеше, че скоро ще се озове сред него. Забеляза колко малко къщи има. Какво ще правим, помисли си тя. Какво ще стане, ако Мейси започне да ражда някъде сред полето?
7
Пидълтаун беше всъщност едно голямо село с няколко улици, чиито къщи бяха със сламени покриви, няколко кръчми и пазарен площад, където ги остави дилижансът. Маги се сбогува с кочияша, който й пожела всичко хубаво, засмя се и изплющя камшика по конете. Когато колата изчезна, а с нея и трополенето, и дрънченето, с които бяха живели през последния ден и половина, трите момичета останаха мълчаливи на улицата. За разлика от Лондон, където повечето минувачи нямаше дори да забележат момичетата, на Маги й се стори, че тук всеки ги зяпа.
— Роузи Уитман, я докъде си се докарала — отбеляза млада жена, облегната на една къща с кошница кифли в ръка. Роузи, която имаше много причини да плаче през двете години, откакто напусна родния си край, но никога не заплака, сега избухна в сълзи.
— Остави я на мира, кучко! — извика Маги. За нейна изненада жената прихна да се смее. Маги се обърна към Мейси с недоумяващ поглед.
— Не може да те разбере — обясни Мейси. — Не са свикнали с лондонския говор. Недей. — Тя дръпна Маги за ръкава, за да се отдалечат и да не чуват смеха, който беше заразил и други. — Няма значение. Хората тук винаги са се държали зле с нас. Да вървим. — Тя ги поведе по улицата и след няколко минути излязоха от Пидълтаун и тръгнаха по някакъв път в северозападна посока.
— Сигурна ли си, че искаш да ходим пеш? — попита Маги. — Ако трябва да спрем и да родиш бебето, сега трябва да ми кажеш.
Мейси поклати глава.
— Не искам да го родя в Пидълтаун. Добре съм, болката премина. — И наистина стъпваше бодро по пътя. Хвана се за Роузи и двете дружно размахаха ръце, когато навлязоха сред познатите хълмове, зад които беше долината на река Пидъл. Започнаха да посочват разни места и да обсъждат отново жителите на селото си, както правеха непрекъснато през последните няколко дни.
Отначало хълмовете бяха дълги и полегати, яркото небе над тях беше като синя купа, увиснала над зелено-кафявите била, които се простираха до хоризонта, прорязани от плетове и малки горички. Пътят минаваше точно покрай един такъв плет, зад който се виждаше ливада с избуяла люцерна. Беше горещо и тихо, слънцето печеше, невидими насекоми жужаха и църкаха, дъхът на люцерна я омайваше и Маги се почувства като в сън. Наоколо нямаше овце или крави, нямаше и хора. Тя се огледа и не видя нито къща, нито хамбар, нито плуг, нито каменно корито. Освен изровения път нямаше нищо, което да подсказва, че биха могли да срещнат жива душа. Внезапно се видя в тези земи, както птица би я видяла отвисоко — самотно бяло петънце сред зеленото, кафявото и жълтото. Пустотата я уплаши: почувства как страхът пролазва от стомаха към гърдите й, стига до гърлото и я стиска здраво, заплашвайки да я задуши. Тя спря, пое си въздух и се опита да извика на момичетата, които все повече се отдалечаваха надолу по пътя.