Маги стисна очи и чу гласа на баща си: „Съвземи се, Магс. Това няма да стане.“ Когато отвори очи, съзря един човек да слиза от хълма насреща. Облекчението, което я обзе за миг, бе заличено от нова тревога, защото Маги добре знаеше, че един самотен мъж може да бъде опасността, която прави безлюдните места така страшни. Избърза да настигне момичетата, които също бяха забелязали мъжа. Никоя от тях обаче не се разтревожи — по-скоро се забързаха.
— Май е мистър Кейс! — извика Мейси. — Сигурно идва от Пидълс. Добър ден! — махна му тя.
Срещнаха се с него в най-ниската част на долината, до един поток, който разделяше две ниви. Мистър Кейс беше на годините на Томас Келауей, висок, слаб, с широката твърда крачка на човек, който прекарва повечето време в ходене. Той носеше торба на гърба. Вдигна вежди, когато разпозна Мейси и Роузи.
— Вкъщи ли си отивате? — поинтересува се той. — Не съм чул нищо в Пидълс. Очакват ли ви?
— Не, не знаят… — отвърна Мейси.
— За постоянно ли се връщаш? Липсваше ни твоята работа. Имах клиенти, които търсеха специално твоите копчета.
Мейси се изчерви и каза:
— Подигравате ми се, мистър Кейс.
— Трябва да вървя, но ще се видим другия месец, нали?
Тя кимна и той се обърна и закрачи по склона, от който те току-що бяха слезли.
— Кой беше този? — попита Маги.
Мейси погледна след него с обич — беше му благодарна, че не попита нищо и не показа изненада от бебето, което носеше.
— Продавачът на копчета прави обиколките си. Идва да ги изкупува всеки месец. Сега отива в Пидълтаун. Забравила съм, че идва по това време. Не е ли странно колко бързо забравяме такива неща?
Бременните момичета изкачиха следващия хълм бавно, задъхваха се и пъхтяха, често спираха, а Маги вече носеше всичкия им багаж. Когато седнаха да починат, тя видя издайническото примижаване и стиснатите зъби на Мейси, но реши да не казва нищо. Щяха да вървят по-бързо надолу, преди да започнат пак да се изкачват бавно. Така, със спиране и тръгване, прекосяваха долината и Маги откри, че потокът, който пресичаха от време на време, беше всъщност река Пидъл, смалена до тънко ручейче в лятната жега. Тази гледка възвърна донякъде старото й чувство за хумор.
— И това ми било река! Хиляда като нея могат да се поберат в Темза! — извика тя, като стъпи на един камък и я прекоси с два скока.
— Как мислиш се чувствах, като видях Темза първия път? — отвърна Мейси. — Реших, че е настъпил потоп!
Накрая прехвърлиха един хълм и видяха, че пътят им се пресича с по-широк път, който водеше до къщички, скупчени около църква с четвъртита кула, позлатена от залязващото слънце.
— Най-сетне! — каза Маги оживено, за да прикрие нервността си.
— Още не сме стигнали — поправи я Мейси. — Това е Пидълхинтън, село преди Пидълтрентайд. Скоро ще сме там. — Тя се вкопчи в оградата, до която бяха спрели, и се присви, стенейки тихо.
— Всичко ще е наред, Мейси — каза Маги, като я потупа по рамото. — Скоро ще намерим помощ.
Когато болката отмина, Мейси се изправи и стъпи твърдо на пътя. Роузи я последва не така уверено.
— О, Мейси, какво ще кажат за нас… за… — Тя погледна надолу към корема си.
— Сега нищо не можем да направим, нали? Просто върви с изправена глава. Хайде, хвани се за мен. — Мейси стисна ръката на приятелката си и те заслизаха към Пидълхинтън.
8
Докато вървяха по черния път, срещнаха само продавача на копчета и видяха отдалеч овчар със стадото си, както и орач, впрегнал кон в плуга си. Широкият път беше по-оживен обаче — работници се връщаха от полето, мъже на коне яздеха към Дорчестър, един човек водеше кравата си към обора, деца тичаха към къщи след игра край реката. Момичетата се шмугнаха сред другите с надеждата да не привличат внимание, но това беше невъзможно, разбира се. Преди още да стигнат първата къща в селото, се появиха деца и тръгнаха след тях. Всеки път, когато спираха да изчакват Мейси, децата също спираха на разстояние.
— Сигурно не са имали толкова много забавления през седмицата — отбеляза Маги. — Дори през целия месец.
Когато наближаваха „Новият хан“, първата кръчма в селото, една жена се провикна от прага на къщата си:
— Това ще да е Мейси Келауей. Не знаех, че се връщаш. Ау, и в тоя вид!