— Колко струва?
— Една лира, но ако съм на капрата, а ако хвана някоя каруца, по-малко.
— Маги, ще трябва да направиш поне хиляда копчета да си платиш пътя! — засмя се той.
— Така ли? Мили боже! — Маги също прихна. Скоро и двамата се превиваха от смях.
Когато смехът им най-сетне утихна, Джем каза:
— И какво смяташе да правиш, качена на тази ограда. Да останеш тук цяла нощ?
Маги погали обвивката на книгата.
— Знаех, че ще дойдеш.
— Така ли!
— Щом съм от тая страна на оградата, а ти си от другата, какво има в средата?
Джем сложи ръка върху пречката.
— Ние двамата.
След малко Маги сложи ръка върху неговата и пръстите им се преплетоха. Останаха така известно време, като всеки топлеше другия.
Сега долината пред тях потъмняваше, реката и дърветата долу вече не се виждаха.
— Въпреки всичко не мога да остана тук, Джем — каза Маги тихо. — Не мога. — Пророни сълзи, но веднага ги избърса.
— Ще вървя с теб до Пидълтаун, ако искаш — каза Джем след малко.
— Как? Погледни колко е тъмно!
— Луната ще изгрее скоро, ще ни осветява пътя.
— Така ли? Откъде знаеш?
Джем се усмихна.
— Това са работи, които ние тук знаем. Нямаме хора, дето ходят по улиците и палят фенерите.
Той й подаде книгата си, докато прекрачваше оградата. Когато Маги му върна „Песни за опита“, Джем поклати глава.
— Запази я заедно с другата. Виж как добре стоят една до друга в ръката ти. Същият размер са.
— О, не, не мога! Ти ги задръж. Иначе никога вече няма да ги видиш.
— Мога да дойда в Лондон да ги видя.
— Не, това не е честно. Не, вземи ги и аз ще ти дойда в Пидъл-дрън-дий на гости.
Джем се засмя и я хвана за ръка.
— Тогава ще трябва да се научиш да пресичаш полето сама.
— Не и ако ти дойдеш да посрещнеш дилижанса.
Спориха за това през целия път до Пидълтаун.