Джем потопи пръст в бирата и остави мухата да пролази по него и да се спаси. Чарли го наблюдаваше със смайване и погнуса. Дик Батърфийлд просто се усмихна и огледа посетителите, като че ли търсеше някого, с когото да се разговори.
— Не само че го правеха — продължаваше Маги, — ами бяха… бяха чисто голи, нали, Джем? Всичко им се виждаше, като на Адам и Ева.
Дик Батърфийлд измери дъщеря си със същия изпитателен поглед, с който проследи Джем, докато се опитваше да си намери стол. Макар и непринуден на вид — поклащаше се на стола си, черпеше хората, усмихваше се и кимаше, — Дик беше доста придирчив към околните.
— И знаеш ли какво друго правеха освен онова нещо?
— Какво, Магс?
Маги бързо измисли най-необичайното нещо, което двама души биха вършили в такъв момент.
— Четяха си един на друг.
Чарли се изкиска.
— Какво, вестник ли?
— Ама нямаше такова… — започна Джем.
— Книга — прекъсна го Маги и гласът й се извиси над глъчката. — Мисля, че беше поезия. — Малките детайли винаги правеха историите по-правдоподобни.
— Поезия, казваш? — почуди се Дик Батърфийлд и отпи голяма глътка бира. — Сигурно „Изгубеният рай“, щом са си играли на Адам и Ева в Райската градина.
Навремето Дик Батърфийлд имаше екземпляр на поемата, попаднал в камарата книги, с които се беше сдобил незнайно как и се опитваше да продаде, та беше прочел нещичко оттук-оттам. Никой не очакваше, че Дик Батърфийлд чете добре, но баща му го беше научил, защото смяташе, че не бива да бъдеш по-невеж от тези, които се опитваш да измамиш.
— Да, вярно. „Загубеният пай“ — съгласи се Маги. — Точно тия думи чух.
Джем зяпна, невярващ на ушите си.
— Пай ли каза?
Дик Батърфийлд я стрелна с поглед.
— „Изгубеният рай“, Магс. Така се нарича. Я да видим… — Той притвори очи, замисли се за момент и зарецитира:
Хората наоколо го зяпнаха. Не бяха свикнали да чуват такива слова в кръчмата.
— Какво е това, тате? — попита Маги.
— Единственото, което помня от „Изгубеният рай“ — последните стихове, когато Адам и Ева напускат Райската градина. Мъчно ми беше за тях.
— Не чух нищо такова от мистър Блейк и жена му — рече Джем и отнесе здравия ритник на Маги под масата.
— Това беше, след като ти спря да гледаш — сряза го тя.
Джем понечи да й възрази, но се отказа. Явно, че семейство Батърфийлд обичаха разкрасените истории. Всъщност те искаха само украсата, която предадоха на другите, дори още по-пищна, докато накрая цялата кръчма се зае да обсъжда как семейство Блейк са си играли на Адам и Ева, въпреки че това нямаше нищо общо с видяното от Джем. Но кой беше той, та да разваля веселбата, макар че, като си спомни будния поглед на мистър Блейк, сериозния му поздрав и решителната му походка, съжали, че разпространяват такива измислици за него. Той предпочиташе да говори истината.
— С какво се занимава мистър Блейк? — попита той в старанието си да отклони разговора в друга посока.
— Освен да се чифтосва с жена си в градината ли? — изхили се Дик Батърфийлд. — Печатар и гравьор е. Не си ли видял печатарската преса зад предния му прозорец?
— Машината с дръжка като звезда? — Джем наистина беше зърнал нещо като дървен сандък, който беше дори по-голям и от струга на баща му, и се беше зачудил какво е това.
— Точно така. Ще ги видиш да я използват от време на време, той и жена му. На нея печата книги и разни други неща. Памфлети, картини, такива работи. Не знам обаче дали от това си изкарва хляба. Видях няколко, като ходих да му продавам мед за плочите му, когато се нанесе тук, преди една-две години. — Дик Батърфийлд поклати глава. — Странни бяха. Много огън и голи крещящи хора с опулени очи.
— Искаш да кажеш като в Ада, а, тате? — подсказа му Маги.
— Може би. Но не ми допадат. Аз обичам веселите картини. Не виждам кой ще ги купи от него. Сигурно печели повече, като прави гравюри за други хора.
— Купи ли твоята мед?
— Не. Веднага щом го заговорих, разбрах, че няма да купи ей тъй, само защото някой му предлага на вратата. Винаги сам решава. Отива и много внимателно си подбира медта и хартията. — Дик Батърфийлд каза това без злоба. Всъщност той уважаваше тези, които не се хващаха на неговите хитрости.