Маги се скри зад кръчмата, като се вслушваше в глъчката, която долиташе отвътре, и се оглеждаше за брат си. Щом се увери, че вече не я търси, тя се измъкна и закрачи по околните улици. Те бяха безлюдни. Хората вечеряха у дома или пиеха по кръчмите. Уличните продавачи си бяха прибрали стоката и си бяха отишли. Започваха да се появяват проститутките.
Накрая Маги стигна до Ламбет Палас. Поседя доста дълго на брега на реката, загледана в лодките, движещи се нагоре-надолу под гаснещите лъчи. По течението долитаха звуците от цирк „Астли“ — музика, смях и възторжени възгласи. Сърцето й още туптеше бясно и тя все още скърцаше със зъби.
— Проклети въжета — промърмори. — Как ли пък не!
Въпреки че беше гладна и нямаше къде да спи, Маги не се осмеляваше да се върне у дома и да се изправи пред родителите си, Чарли и въжетата. Потръпна, въпреки че вечерта беше топла. Беше свикнала да се скита далеч от дома, но никога не беше нощувала на друго място. Може би Джем ще ме пусне да спя в тяхната къща, помисли си тя. Не можеше да измисли друг план и затова скочи и се затича към къщата на мис Пелам. Едва когато застана срещу нея, Маги се поколеба. На прозорците на семейство Келауей нямаше никого, въпреки че бяха отворени. Можеше да извика или да хвърли камъче, за да забележат, но не го направи. Просто стоеше и гледаше с надеждата, че Джем или Мейси ще я улеснят, като я зърнат и й махнат да се качи.
След като почака няколко минути, й стана неудобно да виси тук и пак тръгна. Вече се стъмваше. Маги пое надолу по улицата, която водеше към поляните на Астли. Срещу тях беше градината на родителите й, където през пролуката в оградата мъждукаше светлина. Сигурно вече бяха изяли яхнията. Чудеше се дали майка й е оставила нещо за нея. Баща й може би беше отскочил да донесе още бира и един-два стари вестника, които да чете на Бет и Чарли, ако Чарли вече не беше в кръчмата. Може би съседките бяха наминали да поклюкарстват и да кажат колко опърничави са понякога дъщерите. Един от съседите им свиреше на цигулка — може би я беше занесъл в кръчмата, а Дик Батърфийлд беше вече подпийнал и подхванал любимите си кръчмарски песни. Маги напрегна слух, но не чу никаква музика. Искаше да се върне у дома, но само ако можеше да се вмъкне и да седне със семейството си, без да има кавги и подкани да се разкае, без боя, който със сигурност я чакаше, без да трябва от утре сутринта до края на живота си да прави въжета. Но това нямаше да се случи. Ето защо трябваше да стои и да наблюдава отдалеч.
Погледът й попадна на стената в края на градината на Блейк от дясната й страна. Загледа се в нея, преценявайки колко е висока, какво има зад нея и дали наистина иска да я прескочи.
Недалеч от стената имаше ръчна количка, която една от племенниците на Астли използваше в зеленчуковата градина. Маги се огледа. По изключение дворът беше пуст, макар че в голямата къща се движеха някакви фигури. Прислужниците приготвяха късна вечеря за господаря си. Тя се поколеба, после се сниши, притича до количката и я избута до края на стената, малко сепната от скърцането на колелото. Когато се увери, че никой не я наблюдава, тя се качи на количката, хвана се за ръба на стената, набра се на ръце и скочи в тъмнината.
IV
Юни 1792
1
Ан и Мейси Келауей се наслаждаваха на възможността да седят в градината на мис Пелам и да правят копчета. Предишния ден мис Пелам беше отишла при приятелки в Хампстед заедно с прислужницата си. Щеше да им гостува една седмица. В Ламбет беше непоносимо горещо, а сред хълмовете на север от Лондон сигурно щеше да е по-хладно. В нейно отсъствие майка и дъщеря можеха да се порадват на слънчевите лъчи и празната градина. Бяха си донесли столове и седяха в квадрата с белия люляк по средата, заобиколени от диви карамфили. Люлякът беше любимото цвете на Мейси. Тя жадуваше да го помирише, но досега можеше само да гледа от прозореца си как белите му цветчета разцъфват. Когато отиваше до клозета, все се чудеше дали да не изтича по чакълестата пътека, да зарови нос в цветовете и да се върне бързо, преди мис Пелам да я забележи. Но хазяйката им непрекъснато висеше на задния прозорец или се мотаеше в градината с чашата бульон в ръка и Мейси никога не се осмели да го направи. Сега обаче можеше да седи до него цяла сутрин и да вдишва аромата му. Искаше да го носи в себе си до следващата година.