Мейси се облегна на стола си и въздъхна, докато кършеше врат и въртеше глава наляво-надясно.
— Какво ти е? — попита майка й, наведена над едно бландфордско колело. — Да не си вече уморена? Едва сме започнали. Направила си само две.
— Не е това. Знаеш, че обичам да правя копчета.
Беше самата истина. Веднъж Мейси направи петдесет и четири бландфордски колела за един ден, рекорд за околните села. Макар че имаше едно момиче от Уитчърч, което никой не беше надминал. Мистър Кейс, търговецът на копчета, който идваше в Пидълтрентайд веднъж месечно, често я даваше за пример на жените, които му носеха направените от тях копчета. Мейси беше сигурна, че момичето прави по-прости копчета, които могат да се изработват по-бързо — сингълтън или птиче око, или дорсетски кръстосани, чиято изработка не беше така пипкава като на бландфордските колела.
— Мъчно ми е… за нашия люляк.
Ан Келауей остана безмълвна. Разглеждаше готовото копче и с нокътя на палеца си разпределяше нишките по-равномерно, та копчето да заприлича на паяжинка. Доволна от вида му, тя го пусна в скута си при другите, взе метално кръгче и започна да намотава конец около ръба му. Чак тогава каза:
— Люлякът тук мирише по същия начин, нали?
— Не, по-дребен е, има по-малко цветчета и не ухае така. А и по него има прах.
— Храстът е различен, но цветовете миришат по същия начин.
— Не е вярно — упорстваше Мейси.
Ан Келауей не продължи спора. Въпреки че, откакто се забавляваше с представленията в цирка, тя посвикна с новия им живот в Лондон, разбираше какво има предвид дъщеря й.
— Чудя се дали Лизи Милър вече бере бъза — каза тя. — Тук още не съм виждала цъфнал бъз. Надявам се Сам да й покаже мястото с най-кичестите храсти.
— На върха на хълма ли?
— Да. — Ан Келауей замълча, унесена в спомени. — Когато бяхме млади, баща ти ми издяла свирка от него.
— Колко мило. Пазиш ли я, мамо? Никога не съм я виждала.
— Загубих я скоро след това, в лешниковата гора близо до Нетълкоум Таут.
— Колко трагично! — въздъхна дъщеря й. Напоследък Мейси беше станала по-чувствителна към отношенията между мъжете и жените и драматизираше неща, които Ан Келауей не намираше за толкова вълнуващи.
Тя погледна настрани към дъщеря си.
— Не беше чак толкова трагично. — Никога нямаше да каже на Мейси, но беше загубила свирката при едно боричкане с Томас Келауей, докато „зареждаха помпата за съпружеското ложе“, както се беше изразил той. Сега, много години по-късно, се питаше защо го е направила. Макар да знаеше, че трябва да обича съпруга си, се чувстваше стара и бездушна.
— Мислиш ли, че Сам вече се е оженил за Лизи? — попита Мейси. — Миналата година на Архангеловден тя намери пръстена в пая, нали така? Време й е да се задоми.
Ан Келауей изсумтя:
— Суеверия. Във всеки случай Сам каза, че ще ми прати вест, когато се оженят.
— Искаше ми се да бъдем на сватбата им. Лизи ще е толкова красива с цветя в косата. Какви ли ще избере? Аз бих си сложила бял люляк, разбира се.
Ан Келауей се намръщи, докато чевръсто намотаваше конците около металното кръгче. Двете с Мейси правеха копчета от години и винаги й беше приятно да седи с дъщеря си, да си бъбрят или просто да помълчат заедно. В последните дни обаче се изненадваше от въпросите на Мейси за любовта, красотата, мъжете и жените. Подобни мисли бяха далеч от живота й сега, ако изобщо някога я бяха вълнували. Във всеки случай не и на четиринайсет години. Дори ухажването на Томас Келауей, когато беше на деветнайсет, я изненада. Понякога, докато вървеше с него по улиците и през ливадите, или лежаха в гората, където загуби свирката, имаше чувството, че на нейно място е някоя друга, която флиртува, изчервява се, целува се и гали гърба на любимия, а самата тя стои настрани и гледа разораните ниви и каналите, които заобикаляха хълмовете. Живият интерес на Мейси към тези неща я смущаваше.
Но и тя искаше да види най-големия си син задомен. Бяха получили само едно писмо от Сам, в началото на май, независимо че Мейси, която можеше да пише и чете по-добре от останалите в семейството, си беше поставила за задача да му пише всяка седмица и започваше писмата си с въпроси и предположения за това, което става в селото — кой ще стриже овцете, кой прави най-много копчета, кой е ходил до Дорчестър, Уеймът или Бландфорд, на кого му се е родило бебе. Но въпреки че Сам можеше да пише и чете криво-ляво — всички деца от семейство Келауей бяха посещавали за кратко селското училище, той не си падаше по писмата и не беше много словоохотлив. Писмото му беше кратко и не отговаряше на въпросите на Мейси. Съобщаваше им само, че е добре, че е резбовал облегалките на новите пейки за църквата в Пидълтрентайд и че е валяло толкова, та реката е наводнила някои къщи. Всички от семейството се развълнуваха от тези лаконични вести, но те не бяха достатъчни и жадуваха за още.