— Кажете ми от какво имате нужда, и аз ще се погрижа! — добави той и размаха ръка, ала жестът му не направи впечатление на Ан Келауей, която продължи да се взира в мистър Смарт.
Още щом каруцата потегли от дома им, Ан Келауей започна да съжалява за решението да напуснат Дорсетшър. Чувството се задълбочи през седмицата, която прекараха в пътуване по разкаляните пътища към Лондон. Зареяла поглед встрани от амфитеатъра и Филип Астли, тя съзнаваше, че животът в Лондон няма да отклони мислите й от мъртвия й син, както се беше надявала. Сега дори мислеше за него още повече, защото идването им тук й напомняше от какво бяга. И винеше за нещастието си по-скоро мъжа си и Филип Астли, отколкото самия Томи заради глупостта му.
— Е, господине — започна Томас Келауей, — вие ме поканихте в Лондон и аз с радост приемам предложението ви.
— Така ли? — Филип Астли се обърна към асистента си. — Поканих ли го, Фокс?
— Поканихте го, господине — кимна Джон Фокс.
— Не си ли спомняте, мистър Астли? — извика Мейси и се надвеси над ритлата. — Тате ни каза. С Джем били на вашето представление и някой изпълнявал номер, качен на стол върху кон. Столът се счупил и тате го поправил на място. И сте се заговорили за дървен материал и мебели, защото вие сте се учили да правите шкафове, нали така?
— Млъкни, Мейси — намеси се Ан Келауей, като за момент отмести поглед от моста. — Сигурна съм, че той не иска да чува за това.
Филип Астли се втренчи в слабичкото селско момиче, което говореше така разпалено, и се засмя.
— Е, госпожице, вече започвам да си припомням една такава среща. Но как това ви докара тук?
— Казали сте на татко, че ако поиска, може да дойде в Лондон и вие ще му помогнете да се устрои. Това и направихме и ето ни тук.
— Наистина сте тук, Мейси, всичките.
Той огледа Джем и прецени, че е на около дванайсет, подходяща възраст да изпълнява поръчки и да помага в един цирк.
— Как се казваш, младежо?
— Джем, господине.
— Какви са тези столове, до които седиш, младежо Джем?
— Уиндзорски, господине. Тате ги е правил.
— Чудесни са! Можете ли да ми направите същите?
— Разбира се, господине — отвърна Томас Келауей.
Филип Астли спря очи върху Ан Келауей и каза:
— Ще купя няколко.
Ан Келауей настръхна, но така и не погледна към циркаджията въпреки щедрото му предложение.
— Фокс, какви свободни стаи имаме в момента? — попита той. Филип Астли притежаваше доста къщи в Ламбет, квартала около амфитеатъра, който беше от едната страна на Уестминстърския мост, а от другата беше същинският Лондон.
Джон Фокс помръдна устни и мустаците му щръкнаха.
— Само няколко при мис Пелам в комплекса „Херкулес“. Но тя сама си избира наемателите.
— Е, ще избере семейство Келауей, те са симпатични. Заведи ги там сега, Фокс, и вземи няколко момчета да им помогнат да разтоварят багажа.
Филип Астли се поклони на Ан Келауей, здрависа се с Томас и каза:
— Ако имате нужда от нещо, Фокс е насреща. Добре дошли в Ламбет.
4
Маги Батърфийлд веднага забеляза новодошлите. Малко неща в квартала се изплъзваха от погледа и — ако някой се изнасяше или пристигаше, Маги се навърташе около багажа му, задаваше въпроси и отсяваше информацията, за да я предаде на баща си. Тя насочи вниманието си към каруцата на мистър Смарт, спряла пред „Херкулес“ № 12, и заоглежда семейството, което разтоварваше покъщнината си.
Комплексът „Херкулес“ представляваше редица от двайсет и две тухлени къщи с по една кръчма в двата края — „Ананасът“ и „Херкулес“. Всяка къща се състоеше от три етажа, сутерен, малка градинка отпред и много по-голям заден двор. Самата улица беше оживена, защото жителите на Ламбет минаваха по нея, когато искаха да прекосят Темза — не смееха да минат през бордеите покрай реката, за да стигнат до Уестминстърския мост.
Сградата на „Херкулес“ № 12 се открояваше с високата си желязна ограда, боядисана в черно, с остри шипове отгоре. Градинката отпред беше гладко посипана с камъчета, сред които имаше висок три-четири педи чемшир, образуващ кръг. В средата на кръга имаше храст, подрязан във формата на топка. Оранжевите завеси на предния прозорец бяха спуснати наполовина. Докато Маги приближи, новодошлите — мъж, жена, момче на нейната възраст и малко по-голямо момиче — вече носеха по един стол към къщата, а една дребна женица в избелял жълт пеньоар се суетеше около тях и крещеше: