Тъй като получаваха оскъдни новини, Ан и Мейси Келауей можеха само да гадаят какво става у дома. Дали кръчмарят е продал „Петте камбани“, както непрекъснато заплашваше? Дали рамката на най-малката камбана е била поправена до Великден за празничното биене на камбаните? Украсявали ли са майско дърво в Пидълтрентайд или Пидълхинтън тази година? А сега, докато работеха, наведени над копчетата си, се питаха дали Лизи Милър е набрала най-хубавия бъзов цвят за ликьора и дали ще носи люляк в косата си на сватбата, която Келауей щяха да пропуснат. Очите на Ан Келауей се замъглиха от сълзи, защото не знаеше нищо за това. Тя поклати глава и се съсредоточи върху бландфордското колело. Беше свършила обвиването на кръгчето с конец и беше готова да оформи спици, за да изглежда като колело на каруца.
— Какво е това тропане? — рече Мейси.
Ан Келауей дочу някакви тъпи удари в съседната къща.
— Трябва да е мисис Блейк с нейната мотика — каза тя тихо.
— Не, не е. Ето пак, някой чука на вратата на мис Пелам.
— Иди и виж кой е — рече Ан Келауей. — Може да са билети за цирка. — Беше чула, че скоро програмата пак ще се променя, а мистър Астли им пращаше билети всеки път, когато това ставаше. Вече беше започнала да чака с нетърпение почукването на вратата и следващите безплатни билети. Усещаше, че започва да се пристрастява към цирка и че може би злоупотребява с несекващата щедрост на мистър Астли.
— Столове срещу столове — беше казал той веднъж, възхитен от столовете, които Томас Келауей му беше направил.
Докато отиваше към вратата, Мейси приглаждаше косата си, хапеше устни и придърпваше роклята си, за да я нагласи над корсета. Макар че обикновено получаваха билетите по някое момче от цирка, Мейси си фантазираше, че може да им ги донесе самият Джон Астли. Последния път, когато отидоха на цирк и той играеше Арлекин в „Приумиците на Арлекин“, Мейси примря от вълнение. Изпиваше го с очи половин час, докато той пееше, ухажваше Колумбина, изпълнявана от новодошлата мис Хана Смит, и танцуваше на гърба на дорестата си кобила. Беше сигурна, че в един момент той я погледна, и сърцето й едва не се пръсна.
Когато мислеше трезво, Мейси ясно осъзнаваше, че не може да се надява да бъде с Джон Астли. Той беше красив, културен, богат, отраснал в града, напълно различен от младежите в техния край. Макар че обичаше баща си и братята си, те бяха недодялани и скучни в сравнение с Джон Астли. Освен това той я откъсваше от мислите й за Лондон, който все още я плашеше, и за смъртта на брат й Томи преди четири месеца, за когото страдаше все по-силно. Дълго време не искаше да повярва, че Томи не е в Пидълтрентайд и никога няма да се появи на вратата на мис Пелам, подсвирквайки и хвалейки се с приключенията си по пътя.
За момент Мейси спря до вратата, заслушана в чукането, което беше станало настоятелно и припряно, и се запита възможно ли е на прага да стои Джон Астли.
Оказа се жена, която не беше виждала. Беше средна на ръст, но изглеждаше по-висока, защото беше едра. Макар и не дебела, беше закръглена и ръцете й приличаха на агнешки бутчета. Лицето й беше кръгло и зачервено, все едно е стояла до пещ. Кафявата й коса беше прибрана под шапка, изпод която тук-там висяха кичури, но тя, изглежда, не бе забелязала това. Очите й бяха и живи, и уморени. В следващия миг се прозя пред Мейси, без дори да закрие устата си с ръка.
— Здрасти, пиленце — рече тя. — Ама каква си хубава!
— Из… извинете, но… мис Пелам я няма — заекна Мейси, объркана от комплимента и разочарована, че не вижда Джон Астли. — Ще се върне след една седмица.
— Не ми трябва никаква Пелам. Търся дъщеря си, Маги, и искам да те попитам знаеш ли нещо за нея. Може ли да вляза?
2
— Мамо, това е мисис Батърфийлд — обяви Мейси, когато се върна в градината. — Майката на Маги.
— Наричат ме Бет — рече жената. — Дойдох да питам за Маги.
— Маги? — повтори Ан Келауей и се надигна от мястото си, стискайки копчетата, които беше изработила. После разбра за кого става дума и отново седна. — Тя не е тук.
Бет Батърфийлд, изглежда, не я чу. Беше се втренчила в скута й.
— Това копчета ли са?
— Да. — Ан Келауей трябваше да се пребори с желанието си да покрие копчетата с ръце.
— Ние ги правим — обясни Мейси. — В Дорсетшър постоянно изработвахме копчета и мама донесе някои материали тук. Мисли, че можем да ги продаваме в Лондон.