Бет Батърфийлд протегна ръка.
— Я да ги видя.
Ан Келауей с нежелание пусна върху грубата зачервена длан изящните копчета, които беше изработила тази сутрин.
— Казват им бландфордски колела — побърза да обясни тя.
— Прекрасни са — промърмори Бет Батърфийлд, докато ги побутваше с пръст. — Виждам такива по нощниците на госпожите и винаги внимавам, когато ги пера. Това по ръба фестон бод ли е?
— Да. — Ан Келауей вдигна копчето, което правеше. — После намотавам конеца през кръгчето, за да направя спиците на колелото, и после шия зад игла, та да се запълни повърхността. Накрая промушвам конеца в центъра, още един бод и готово.
— Прекрасно — повтори Бет Батърфийлд, гледайки копчето с присвити очи. — Иска ми се да можех и аз да правя такива. Бива ме в кърпенето, но не знам дали ще се справя с нещо толкова малко и нежно. Само такива копчета ли правите?
— О, правим най-различни — намеси се Мейси. — Плоски като тези — викат им дорсетски, — които обшиваме с кръстат бод, възлен бод или рибена кост. Правим и заострени, и обли, и топчести, сингълтън и птиче око. Какви други правим, мамо?
— Стари дорсетски, гъбки, гнезда, бутончета — изреди Ан Келауей.
— Къде ще ги продавате? — попита Бет Батърфийлд.
— Още не знаем.
— Мога да ви помогна. По-точно моят Дик. Той познава всички, може на кокошката яйце да продаде, не се шегувам. Той ще ви продаде копчетата. Колко сте изработили вече?
— О, най-малко шестстотин, четири гроси — отвърна Мейси.
— И колко вземате за гроса?
— Зависи какви са и колко са добри. — Мейси замълча. — Защо не седнете, мисис Батърфийлд? — Тя посочи един стол.
— Ще седна, пиленце, благодаря. — Бет Батърфийлд се настани в един уиндзорски стол с извита облегалка, който дори и след десет години употреба не изскърца, когато телесата й се стовариха на брястовата седалка. — Хубав стол — рече тя, като се облегна на пръчките на гърба и прокара пръст по заоблените облегалки за ръцете. — Простичък, стабилен и добре изработен, въпреки че не съм виждала сини столове.
— О, ние в Дорсетшър боядисваме всички столове — заяви Мейси. — Така ги харесват хората.
— Магс ми каза, че мистър Келауей е столар. Той ли е направил този, мисис…?
— Ан Келауей. Той, разбира се. Вижте, мисис Батърфийлд…
— Бет, миличка. Всички ми казват Бет.
— Като Скокливата Бет! — възкликна Мейси и седна на една от студените каменни пейки на мис Пелам. — Току-що ми хрумна. Колко е смешно!
— Какво му е смешното, пиленце?
— Скокливата Бет — така наричаме растението сапунче. Поне при нас в Дорсетшър. И вие използвате сапунчето за прането си, нали така?
— Използвам го. Скоклива Бет, а? — Тя се изкикоти. — Не бях го чувала това. Там, където съм родена, му казваме белонога. Но това ми харесва — Скокливата Бет. Моят Дик ще почне да ми вика така, ако му го кажа.
— И какво ви води насам? — прекъсна я Ан Келауей. — Споменахте дъщеря си.
Бет Батърфийлд изведнъж стана сериозна.
— Да, да. Тръгнала съм да я търся. Няма я от известно време и започвам да се тревожа.
— Откога я няма?
— От две седмици.
— От две седмици! И едва сега я търсите? — Ан Келауей не можеше да си представи да загуби Мейси за една нощ в този град, камо ли за две седмици.
Бет Батърфийлд се размърда на стола си. Този път той изскърца.
— Е, не чак толкова отдавна. Може би от седмица. Да, точно така, само една седмица.
Като видя, че Ан Келауей продължава да я гледа ужасена, тя рече гръмогласно:
— Може дори да не е толкова дълго. Не се свъртам много у дома, пера по хорските къщи, понякога и нощем, и спя през деня. С дни не виждам моя Дик или Чарли, или който и да било, защото ме няма.
— Някой друг виждал ли я е?
— Не. — Бет Батърфийлд отново се размърда на стола и той пак проскърца. — Да ви кажа честно, малко се поскарахме и тя избяга. Бавно се пали, но веднъж като пламне, стой, та гледай! Метнала се е на баща си.
Ан и Мейси Келауей мълчаха.
— Знам, че е някъде наблизо — добави Бет Батърфийлд. — Оставям й храна отвън и тя веднага изчезва. Но искам да се върне. Не е редно да я няма толкоз дълго. Съседите почват да задават въпроси и ме гледат особено, както вие сега.
Ан и Мейси Келауей наведоха глави и започнаха да бодат по бландфордските колела.
Бет Батърфийлд се наклони напред и загледа как се движат пръстите им.
— Напоследък Магс прекарва доста време с вашето момче… Джем, нали така беше?
— Да, Джем. Той помага на баща си — кимна Ан Келауей към къщата.
— Е, дойдох да попитам дали той или някой от вас не е виждал Маги тия дни. Просто по улиците, до реката или тук, ако е идвала на гости.