— Първото, което ти хрумне, невинаги е най-доброто — обясни той. — Има нужда от излъскване, за да блесне.
Много от рисунките бяха груби, едва разбираеми скици. Други обаче бяха по-внимателно изпълнени. На една от страниците чудовищно лице бе захапало безжизнено тяло. На друга някакъв гол мъж се беше прострял върху цялата страница и викаше тревожно. Брадат мъж с дълги одежди и печално лице говореше на друг мъж с наведена глава. Мъж и жена стояха голи един до друг; други голи хора бяха преплели изкривени тела. Маги се засмя на рисунката на един мъж, който пикаеше върху стена, но повечето рисунки не я разсмиваха, а я стряскаха.
Спря на страница, изпълнена с малки ангелчета с прибрани криле, човек, носещ бебе на главата си, и лица с изпъкнали очи и широко отворени усти. Отгоре имаше изображение на мъж с очи като копчета, дълъг нос, крива усмивка и разхвърчана къдрава коса. Изглеждаше толкова различен от другите фигури, по-истински и открояващ се, а рисунката бе направена така внимателно и фино, та Маги веднага разбра, че това е истински човек.
— Кой е този човек?
Мистър Блейк погледна към страницата.
— А, това е Томас Пейн. Чувала ли си за него, детето ми?
Маги изрови спомени от вечерите, в които дремеше край баща си в „Артишок“.
— Мисля, че да. Чувала съм татко да говори за него в кръчмата. Написал е нещо, което му е докарало беля, нали така?
— „Правата на човека“.
— Чакайте, нали той подкрепя французите? Както и… — Млъкна, спомняйки си за червената шапка на мистър Блейк. Не го беше виждала скоро с нея. — Значи познавате Томас Пейн?
Мистър Блейк наклони глава и присвил очи, загледа лозницата, катереща се по стената.
— Срещали сме се.
— Значи рисувате и живи хора. Не само тия в главата ви.
Мистър Блейк се обърна и изгледа Маги.
— Права си, момичето ми. Как се казваш?
— Маги — отвърна тя, горда, че човек като него иска да знае името й.
— Права си, Маги. Рисувах го, докато стоеше насреща ми. Наистина е изображение от натура. Но не съм превърнал това в навик.
— Значи… — Маги се поколеба дали няма да досади на мистър Блейк. Но той я погледна очаквателно с повдигнати вежди и открито лице и тя почувства, че тук, в тази градина, може да пита за неща, за които другаде не може. Това беше първият й урок. — В Абатството — рече тя — рисувахте нещо, което наистина виждахте. Онази статуя — само че без дрехите.
Мистър Блейк се вторачи в нея. Изражението на лицето му се променяше — първо показваше учудване, после интерес и дори задоволство.
— Да, момичето ми, наистина рисувах онази статуя. Но не това, което беше там, нали?
— Точно така — изкикоти се Маги при спомена за скицата на голата жена.
След като урокът привърши, Блейк взе бележника и стана, разтърсвайки крака си, сякаш се бе схванал.
Рязко стържене накара Маги да погледне нагоре. Джем повдигаше задния прозорец на съседната къща. Той я видя с мистър Блейк и зяпна от изненада. Маги сложи пръст на устните си.
Мистър Блейк не реагира на звука, както биха направили повечето хора, а тръгна към вратата. За Маги той се интересуваше от света около себе си само когато поискаше. А сега беше загубил интерес към градината си и към нея.
— Благодаря за черешите! — извика Маги. Мистър Блейк вдигна ръка в отговор, но не се обърна.
Когато той влезе вътре, Маги кимна на Джем да дойде при нея. Джем се намръщи и изчезна от прозореца. След няколко минути главата му изникна над стената. Беше се покатерил върху облегалката на каменната пейка.
— Какво правиш тук? — прошепна той.
— Ела при мен, мистър и мисис Блейк няма да се сърдят!
— Не мога, татко има нужда от мен. Какво правиш тук? — повтори той.
— Избягах от къщи. Не казвай на никого, че съм тук, обещаваш ли?
— Нашите ще те видят от прозореца.
— Можеш да кажеш на Мейси, но на никой друг. Обещаваш ли?
— Добре! — рече Джем след миг.
— Ще се видим по-късно, до Ламбет Палас.
— Добре.
— Джем?
— Какво има?
— Донеси ми нещо за ядене, а?
И така, Маги остана в градината. Семейство Блейк не казаха нищо дори когато продължи да живее там. Отначало прекарваше по-голямата част от деня из улиците на Ламбет. Избягваше местата, където можеше да са родителите й или Чарли, срещаше се с Джем и Мейси, когато бе възможно. След известно време стана ясно, че семейство Блейк нямат нищо против присъствието й, и тя започна да се застоява по-дълго в градината им. Понякога помагаше на мисис Блейк за плевенето на градината или за прането и дори поизкърпваше едно-друго — нещо, в което никога не бе отменяла майка си. Днес мисис Блейк й беше донесла „Песни за невинността“ и поседя с нея — учеше я да чете. После й предложи сама да се упражнява, докато тя прекопае лехите. Маги поиска да й помогне, но мисис Блейк се усмихна и поклати глава.