— Това е много добре, мис Пидъл, но сега трябва да ви заведем у дома. Виж, ето ги родителите ти. Нали не искаш да те видят как зяпаш мистър Астли? — Тя задърпа Мейси към Томас и Ан Келауей, появили се от пушека, който сега приличаше на зимна мъгла. Косата на Ан Келауей беше разрошена, очите й сълзяха и тя ги бършеше с кърпичка.
— Джем, Мейси, и вие ли бяхте тук? — попита Томас Келауей.
— Да, тате — отвърна Джем. — И ние пренасяхме кофите.
Томас Келауей кимна.
— Така приляга на съседи. Помниш ли как миналата година пламна хамбарът на Уитман и ние направихме същото?
Джем си спомни пожара в покрайнините на селото им, но той беше различен от този. Помнеше колко малко помогнаха кофите срещу пламъците, които се извисиха колкото близките дъбове, щом сламата пламна. След това хората не можаха да направят нищо да ги спрат. Помнеше цвиленето на конете, хванати в капана на пламъците, и мириса на опърлено месо и крещящия обезумял мистър Уитман, когото едва удържаха да не се хвърли в огъня при животните си. Помнеше как човекът плачеше и се вайкаше. И Роузи Уитман, с която той и Мейси понякога играеха в реката Пидъл, ловяха змиорки и събираха пореч. Роузи наблюдаваше огъня с ужасени очи и скоро след като се разбра, че е палила свещи в хамбара, избяга от къщи. Оттогава не я бяха чували и понякога Джем си мислеше за нея, чудейки се какво може да е станало с момиче като Роузи. Мистър Уитман загуби хамбара, сеното и конете си. Двамата с жена му свършиха в приюта за бедни в Дорчестър.
Пожарът на мистър Астли унищожи само фойерверките, докато този на Уитман беше ад, който унищожи цяло семейство. Кралят така или иначе щеше да стане с една година по-възрастен, независимо дали неговите поданици щяха да се любуват на фойерверки в чест на рождения му ден. Всъщност Джем понякога се питаше как Филип Астли може да хаби време и енергия за толкова безполезно нещо. Ако Томас Келауей и другите майстори не правеха столове, пейки и табуретки, хората щяха да седят по земята. Но ако Филип Астли не правеше представления, щеше ли да има някаква разлика? Джем обаче не можеше да каже такова нещо на майка си. Никога не бе предполагал, че тя ще заобича цирка толкова. Дори и в този момент гледаше с блеснали очи Филип и Джон Астли.
По едно време Филип Астли почувства втренчения й поглед и се обърна. Не можа да не се усмихне на тревогата, изписана по лицето на тази жена, която не желаеше да го види преди няколко месеца.
— Е, госпожо, не се разстройвайте — рече той, като извади носна кърпа от джоба си и я подаде на Ан, макар да беше толкова мръсна от саждите, че нямаше да й послужи. — Ние, мъжете от нашия род, сме видели и по-страшни неща в живота си.
Ан Келауей не прие кърпичката му, а избърса очи в ръкава си.
— Не, не, от пушека е. Лондонският пушек ми действа така. — Тя отстъпи назад, защото неговото присъствие винаги караше хората да се отдръпват.
— Не се бойте, мисис Келауей — продължи Филип Астли, като че ли тя не беше казала нищо. — Това е само временно затруднение. И благодаря на Господ, че само един дърводелец е ранен. Той със сигурност ще се оправи много скоро.
Томас Келауей стоеше до жена си, вперил очи в димящите развалини. После заговори:
— Ако има да се върши дърводелска работа, докато той оздравее, аз и моето момче с радост ще ви помогнем, нали така, Джем?
Чистосърдечното предложение към съседа, изпаднал в нужда, изречено тихо и безкористно, трогна Филип Астли. Той погледна Томас Келауей тъй, сякаш някой току-що беше запалил много ярки лампи. Мълчанието му, преди да отговори, не беше от нелюбезност, а защото мислеше в тази нова светлина. Той погледна Джон Фокс, който стоеше неотлъчно до него, отново с примижали очи, след като пожарът бе загасен.
— Ами… — започна той. — много любезно предложение, господине, наистина много любезно. Може да ви наема, защо не? Ще видим. Засега, господине, госпожо — той се поклони на Ан Келауей, — трябва да се сбогувам, защото има толкова неща за вършене. Но ще ви се обадя много скоро, надявам се. Много скоро. — И той се отдалечи с Джон Фокс, за да се разпореди за едно и друго.
Джем занемя от разговора между Томас Келауей и Филип Астли. Не можеше да си представи той и баща му да работят за друг освен за себе си. Лицето на Мейси обаче светна, защото вече си представяше как ще си намира поводи да посещава баща си и брат си в амфитеатъра и ще вижда Джон Астли. Ан Келауей също се чудеше дали това означаваше, че тя ще има възможност да притичва до цирка още по-често.