— Това беше от горещината — промърмори дърводелецът до Томас Келауей, макар и недостатъчно високо, за да го чуе Филип Астли.
— Така че, момчета и момичета, ще заменим спектакъла за Багшот Хийт с една пантомима, която съм измислил. Тя ще бъде продължение на приключенията на Арлекин, които синът ми представяше в началото на този сезон, и ще се нарича „Арлекин в Ирландия“.
Надигна се ропот. Цирк „Астли“ играеше пред многобройна публика и след няколко промени в програмата артистите предпочитаха познатото и очакваха да го играят от ранния октомври до края на сезона. Те бяха уморени от репетициите и нямаха нищо против да се повтарят всяка вечер, без да трябва да учат ново представление, което означаваше доста допълнителна работа. Свободният съботен следобед със сигурност щеше да бъде отменен.
Още докато Филип Астли повтаряше, че „Арлекин в Ирландия“ ще освежи публиката, отегчена от революции, дърводелците се оттеглиха зад кулисите, за да се приготвят за незабавния строеж на декорите. Томас Келауей ги последва по-бавно. Дори след три месеца работа в цирка понякога му беше трудно да работи с толкова много хора и често си мечтаеше за спокойствието в работилницата си в Дорсетшър или в комплекса „Херкулес“, където само той и семейството му вдигаха шум. Тук имаше непрекъсната върволица от изпълнители, музиканти, коне, доставчици на дървен материал, платове, овес и сено, момчета, които тичаха напред-назад с различни поръчки, възложени от Филип Астли, и безделници, които създаваха хаос редом с другите. А над цялата олелия се извисяваше гласът на Филип Астли, който се разпореждаше гръмогласно, спореше със сина си за програмата или с мистър Конъл за продажбата на билети, или пък с Джон Фокс за всичко друго.
Шумът не беше единственото нещо, с което Томас Келауей трябваше да свикне на новата си служба. Всъщност работата беше напълно различна от правенето на столове и понякога си мислеше да каже на Филип Астли, че не е подходящ за изискванията, предявявани към него, и да признае, че е приел работата само за да зарадва жена си, която бе влюбена в цирка.
Томас Келауей беше майстор на столове — професия, изискваща търпение, сигурна ръка и точно око за формата, която дървото ще приеме. Да строи декорите, от които цирк „Астли“ имаше нужда, означаваше съвсем различно отношение към дървото. Все едно да поискаш от един пивовар да си размени работата с една перачка, защото и двамата използват вода. При столарството изборът на дървото за всяка част беше решаващ за направата на здрав и удобен стол. Томас Келауей познаваше своя бряст и ясен, тисовото дърво, кестена и ореха. Беше наясно кое е най-доброто дърво за седалката (винаги бряст), за краката предпочиташе тисово дърво (ако можеше да го намери), а обръчът за гърба и облегалките за ръцете обикновено бяха от ясен. Той знаеше доколко може да огъва ясена, преди да се разцепи, знаеше доколко може да дялка брястовата дъска с теслата, за да оформи седалката. Обичаше дървото, защото го беше използвал през целия си живот. За декорите обаче Томас Келауей трябваше да работи с най-евтиния и некачествен дървен материал, който някога беше виждал. Чворест дъб, употребявани букови летви, дори обгорели при пожара дъски. Трудно му беше да докосва този боклук.
Но още по-трудно му беше да разбере това, което трябва да изработи. Когато правеше стол, знаеше, че е стол — изглеждаше като стол и щеше да бъде използван за сядане. Иначе нямаше смисъл да го прави. Декорите обаче не бяха това, което трябваше да бъдат. Той изрязваше дървени плоскости във формата на облак, боядисваше ги в бяло и ги окачваше високо в „небето“, така че да приличат на облаци. И все пак не бяха облаци. Строеше замъци, които не бяха замъци, издигаше планини, които не бяха планини, и индийски шатри, които не бяха индийски шатри. Единствената задача на това, което правеше сега, беше да прилича на нещо, а не да бъде самото нещо. Естествено, всичко изглеждаше добре от разстояние. Публиката често ахваше и ръкопляскаше, когато завесата се вдигаше и произведенията на дърводелците създаваха обстановката, дори отблизо да бяха сковани парчета дърво, боядисани ефектно. Томас Келауей не беше свикнал нещо да изглежда добре отдалеч, но не и отблизо. При столовете този номер не минаваше.