— Това не е кой знае какво — намеси се един глас. — При нас пък има Улица на умрялата котка.
Момчето, което носеше един стол към къщата, сега бе спряло на входа. Маги завъртя очи.
— Умрялата котка? Сигурно ти си я намерил.
Той кимна.
— А пък аз намерих умрелия — заяви победоносно Маги, но още докато го изричаше, усети как червата й се преобръщат. Искаше й се да не беше проговаряла, особено когато момчето я наблюдаваше зорко, сякаш знаеше какво мисли. Но то не можеше да знае.
От необходимостта да каже още нещо я спаси Ан Келауей, която се хвана за вратата и извика:
— Знаех си, че не трябва да идваме в Лондон!
— Ти пък, мамо, няма страшно — измърмори Мейси, сякаш успокояваше дете. — Дай да внесем някои неща. Тези тенджери?
Джем остави Мейси да успокоява майка им. По време на пътуването се бе наслушал на опасенията й относно Лондон. В Дорсетшър тя никога не беше проявявала такава нервност и бързата й промяна го изненада. Ако й обръщаше много внимание, самият той започваше да се тревожи. Затова предпочете да огледа момичето, което държеше коня. Излъчваше жизнерадост, имаше буйна черна коса, кестеняви очи с дълги мигли и сияйна усмивка, от която брадичката й изглеждаше заострена. Това, което го заинтригува най-много обаче, беше ужасът, който се изписа на лицето й, щом спомена за умрелия. Когато тя преглътна, беше сигурен, че в устата й горчи. Независимо от нахакаността й Джем й съчувстваше. В края на краищата беше по-ужасно да намериш умрял човек, отколкото умряла котка. Макар че котката беше неговата и той я обичаше. Но не той намери брат си Томи. Това злощастие се падна на майка му, която влетя в работилницата, бяла като платно. Вероятно това обясняваше вечните й притеснения оттогава насам.
— Е, и какво правите в комплекса „Херкулес“? — попита Маги.
— Мистър Астли ни изпрати тук — отвърна Джем.
— Той ни покани в Лондон — намеси се Мейси. — Татко поправи един негов стол, а сега ще работи в Лондон.
— Да не чувам името на този човек! — изсъска Ан Келауей.
Маги я зяпна. Много малко хора имаха да кажат нещо против Филип Астли. Той беше едър, шумен и самонадеян човек, но в същото време и щедър, и доброжелателен към всички. Ако се скараше с някого, минута по-късно забравяше кавгата. Маги безброй пъти беше получавала пенита от него, обикновено за лесни задачи като да подържи за малко юздите на коня; пускаше я да гледа безплатно представленията. Беше човек със замах.
— Какво му е на мистър Астли? — попита тя, готова да го защити.
Ан Келауей поклати глава, грабна тенджерите от каруцата и закрачи към къщата, като че ли самото споменаване на този мъж я караше да побегне.
— Той е един от най-добрите хора в Ламбет! — извика Маги след нея.
Но Ан Келауей се беше скрила в къщата.
— Всички тия неща ваши ли са? — кимна Маги към каруцата.
— Повечето — отвърна Мейси. — Закарахме някои вещи при Сам, най-големия ни брат. Той остана там. И… имахме и друг брат, но той умря неотдавна. Така че аз имам само братя, макар че винаги съм искала сестра. Ти имаш ли сестри?
— Не, само брат.
— Най-големият ни брат скоро ще се жени, нали така, Джем? За Лизи Милър. Харесват се от години.
— Стига, Мейси — прекъсна я Джем, защото не желаеше семейните им работи да излизат наяве. — Трябва да внесем тия неща.
Той вдигна един дървен обръч.
— Това за какво служи? — попита Маги.
— За правене на столове. Извиваме дървото за облегалката около него, за да се заобли.
— Значи помагаш на баща си да прави столове?
— Да — отвърна Джем с гордост.
— Аха, гъзоловец.
Джем се намръщи и попита:
— Какво искаш да кажеш?
— Че ловиш задници със столовете си.
Маги прихна, когато Джем стана тъмночервен. Не помогна това, че и Мейси се присъедини със звънливия си смях.
Всъщност сестра му насърчи Маги да остане, когато двамата с Джем стигнаха вратата, нанизали на ръцете си обръчи.
— Как се казваш? — извика Мейси.
— Маги Батърфийлд.
— О, значи и ти си Маргарет! Не е ли забавно, Джем? Първото момиче, което срещам в Лондон, носи моето име!
Джем се зачуди как едно име може да принадлежи на две толкова различни момичета. Макар че още не носеше корсет като Мейси, Маги имаше по-пълна и оформена фигура, която му приличаше на бонбон, докато Мейси беше слабичка, с тънки глезени и китки. Колкото и да му беше интересно това момиче от Ламбет, Джем му нямаше доверие. Може дори да открадне нещо, помисли си той. Трябва да я наблюдавам.
Веднага се засрами от подозренията си, което не му попречи няколко минути по-късно да надникне през отворения прозорец на новата им квартира, за да се увери, че Маги не тършува из каруцата им.