— Само ще изтичам да видя накъде отиват. Чакайте ме, ще се върна да ви взема. — Маги изчезна в тълпата.
— Ти какво правиш тук? — попита Джем Роузи.
Роузи се огледа, сякаш да си припомни къде се намира.
— Тук работя — рече тя с пълна уста.
— Но защо избяга и дойде в Лондон?
Роузи преглътна.
— Знаеш защо. Не можех да търпя нашите и съседите да ме сочат с пръст за пожара. Така че се настаних тук, разбираш ли.
— Но защо не си идеш у дома? — каза Мейси. — При родителите ти, които… — Внезапно млъкна, като си спомни, че семейство Уитман са в приюта за бедни в Дорчестър, нещо, което нямаше да съобщи на Роузи. — Както и да е, в Дорсетшър със сигурност ще е по-добре от тук.
Роузи повдигна рамене и обви ръце около тялото си, като че ли се успокояваше с прегръдка.
— Не можем да я оставим, Джем — каза Мейси. — Да я заведем в Ламбет с нас.
— Но тогава мама и татко ще разберат, че сме идвали чак чук — възрази Джем, опитвайки се да не показва отвращението си. Изглежда, проститутките го следваха навсякъде.
— О, те няма да се сърдят, особено като видят, че сме довели Роузи.
Докато брат и сестра обсъждаха какво да правят, Роузи стоеше послушно и облизваше трохите от меденката по пръстите си. Трябваше да се очаква, че ще се заинтересува какво ще се случи с нея, но тя стоеше безучастно. След пристигането си в Лондон преди година често я изнасилваха, ограбваха и биеха. Не притежаваше нищо освен дрехите на гърба си и вечно беше гладна. И макар още да не знаеше, беше хванала гонорея. Роузи вече не очакваше, че ще може да решава съдбата си, и затова не каза нищо.
Досега беше успяла да привлече само един мъж. Сега обаче, може би защото й се отделяше внимание, мъжете внезапно започнаха да я забелязват повече. Роузи улови погледа на един малко по-добре облечен мъж и лицето й светна.
— Заета ли си, скъпа? — попита той.
— Не, господине. Всичко каквото пожелаете, господине. — Роузи изтри ръце в роклята си, среса с пръсти сламенорусата си коса и го хвана за ръката. — Оттук, господине.
— Какво правиш? — изкрещя Мейси. — Не можеш да ни оставиш!
— Радвам се, че се срещнахме — рече Роузи. — Сбогом.
— Чакай! — Мейси я хвана за лакътя. — Ела… ела да ни потърсиш. Можем да ти помогнем. Живеем в Ламбет. Знаеш ли къде е?
Роузи поклати глава.
— Била ли си на Уестминстърския мост?
— Била съм — отвърна Роузи.
Мъжът издърпа ръката си от нейната.
— Идваш ли, или ще си търсиш компания другаде?
— Разбира се, че идвам, господине. — Роузи отново сграбчи ръката му и тръгна с него.
— Отиваш до моста, Роузи — извика Мейси, — и в края му ще видиш голяма сграда, от която се вее бял флаг с червени и черни букви на него. Това е цирк „Астли“. Иди там през деня и попитай за Томас Келауей, разбра ли?
Роузи не се обърна, а поведе клиента си по една странична уличка, като го дърпаше да се скрият час по-скоро.
— О, Джем, мисля, че кимна — каза Мейси. — Чу ме и кимна. Ще дойде, сигурна съм. — Очите й бяха пълни със сълзи.
Маги дотича при тях.
— Всичко е наред — каза тя задъхано. — Заклещени са от две карета, които са се ударили, и сега кочияшите се карат. Имаме една-две минути. — Тя се огледа. — Къде е другата мис Пидъл?
— Тръгна си — каза Джем.
— Утре ще се срещнем до цирка — добави Мейси.
Маги погледна единия и другия и повдигна вежди.
5
Докато следваха траурната процесия надолу по Хай Холбърн, Джем усети промяна в града, колкото по на изток отиваха, към по-старата част. Улиците на Сохо се пресичаха под прав ъгъл и оформяха нещо като решетка. Сега обаче те се отклоняваха от Хай Холбърн не толкова предвидимо, губеха се от погледа или внезапно свършваха в сляпа стена, или се стесняваха така, че по тях не можеше да мине каруца. Изглеждаха като случайно появили се, без да са били планирани. Тази част на Лондон беше безразборно строена и не полагаше усилия да изглежда величествена, елегантна или подредена, както Сохо и Уестминстър. Наоколо пак имаше много къщи, магазини и кръчми, но между тях се издигаха по-големи сгради — фабрики и складове. Джем подуши дъх на бира, оцет, нишесте, катран, луга, сало и вълна. И когато най-накрая свърнаха встрани от Хай Холбърн, усети мириса на кръв.
— Боже милостиви, не мога да повярвам, че ще минат през Смитфийлд — извика Маги и сбърчи нос. — Не можаха ли да изберат друг път?
— Какво е Смитфийлд? — попита Мейси.
— Говеждият пазар.
Улицата водеше нагоре към редица от ниски постройки, където вонята на тор, урина и кравешка пот се смесваше с потискащата остра смрад на кръв и месо. Макар че пазарът беше затворен в неделя, все още имаше хора, които чистеха яслите. Докато минаваха, една жена лисна пред краката им кофа с кървава вода. Мейси замръзна в розовата локва и затисна устата си с длан.