— Сега всичко ще е наред, нали, Мейси?
— Искам да си идем у дома, Джем — каза тя с приглушен глас.
— Отиваме си.
Тя се отдръпна и го погледна в очите.
— Не, искам да кажа в Дорсетшър. В Лондон се чувствам изгубена.
Джем би могъл да каже: „Татко изкарва много повече пари тук, при мистър Астли, отколкото е изкарвал някога от столовете в Пидълтрентайд.“ Или: „Мама предпочита цирка пред дорсетските копчета.“ Или: „Искам да знам повече за новите песни на мистър Блейк.“ Или дори: „Ами Джон Астли?“
Вместо това той спря момче на неговата възраст, което минаваше покрай тях, свирукайки.
— Извинете, накъде се пада Темза?
— Не е далече. Ей там. — Момчето им показа с пръст посоката и те се хванаха за ръце, преди да поемат натам. Мейси трепереше, а Маги беше пребледняла. За да ги разсее, Джем каза:
— Знам една нова песен. Не искате ли да я научите? — Без да чака отговор от тях, той започна да припява:
Бяха изпели заедно три пъти трите куплета, които той знаеше, когато се вляха в потока от пешеходци, каруци и карети, насочени към Лондонския мост.
— Сега вече всичко е наред — каза Джем. — Не сме се изгубили. Реката ще ни отведе до Ламбет.
VI
Октомври 1792
1
Мейси наблюдаваше от любимото си място как Джон Астли репетира. Беше пробвала най-различни места в амфитеатъра и това й харесваше най-много. Когато присъстваха на представленията, семейство Келауей обикновено седяха в партера, близо до арената, където тичаха конете, маршируваха армиите, акробатите се премятаха, а мис Лора Девайн се превърташе на въжето. Но за тези, които искаха да гледат отгоре, най-добрите места бяха в ложите. Разположени от двете страни над партера, те издигаха зрителите над онова, което ставаше на арената и сред публиката.
Днес Мейси седеше в една от десните ложи. Тук й харесваше, защото беше уютно и усамотено и виждаше добре всичко, което Джон Астли правеше с коня си на арената или с мис Хана Смит на сцената. Мис Смит беше дребничка, с обърнати навън стъпала като тренирана танцьорка, руса коса и нежно лице, напомнящо орхидея. Тя играеше очарователната Колумбина, партнираща на Арлекин, изпълняван от Джон Астли, и беше обичана от публиката. Мейси я мразеше.
Този следобед Джон Астли репетираше с мис Смит един изненадващ финален номер, който щеше да отбележи завършека на сезона. В момента двамата седяха на конете си, той на дорестата си кобила, облечен в яркосин фрак, тя в бяла рокля, която контрастираше на черния й жребец, и обсъждаха елемент от номера си. Мейси въздъхна. Макар и да мразеше мис Смит, не можеше да откъсне очи от нея и от Джон Астли, защото те си подхождаха идеално. След като наблюдава няколко минути, тя осъзна, че стиска юмруци в скута си.
Не си тръгна обаче, макар че майка й може би имаше нужда от помощта й вкъщи, където слагаше зеле в кацата. Скоро Мейси нямаше да гледа повече Джон Астли: в деня след последното представление за сезона трупата щеше да отпътува за Дъблин с дилижанс, за да изкара зимния сезон там и в Ливърпул. Декорите, реквизитът, крановете и скрипците, трамплините и конете щяха да ги последват с кораб. Дори в този момент баща й и брат й опаковаха декорите за предишните представления от сезона, за да ги приготвят за превоз, който дори още не беше осигурен. Мейси разбра това, защото Филип Астли седеше в съседната ложа и организираше отпътуването. Току-що го чу да съставя с Джон Фокс текст за вестникарска обява, който гласеше:
Мейси не разбираше от морски транспорт, но беше сигурна, че са нужни повече от три дни, за да се намери превоз до Ирландия. Това я накара да затаи дъх и да стисне ръце в скута си. Може би по време на забавянето мистър Астли щеше най-сетне да покани Томас Келауей и семейството му да заминат с цирка в Дъблин, за което се молеше през последния месец.
Из амфитеатъра се разнесоха аплодисменти, тъй като сега мис Хана Смит стоеше на един крак на седлото, а другият й крак беше изпънат назад. Всички бяха спрели работа и я наблюдаваха. Дори Джем и Томас Келауей бяха дошли иззад кулисите заедно с другите дърводелци и ръкопляскаха. Тъй като не искаше да я забележат, че не реагира, Мейси също изръкопляска. Мис Смит се усмихна изкуствено, докато се мъчеше да държи неподвижен изпънатия си назад крак.