Джон Астли си даваше сметка, че Мейси е запленена от него, и беше достатъчно опитен, за да знае, че не бива да говори много в началото. Казваше нещо само колкото да я насочва през мъглата: „Внимавай с тази каруца“; „Да не стъпиш в канавката“; „Мини малко надясно да не нагазиш в изпражненията.“ Джон Астли беше израснал с лондонската мъгла и беше свикнал да се движи ловко в нея с изострени сетива. Носът му подушваше коне, кръчми или боклук, краката му усещаха наклона на канавките отстрани на пътя или камъчетата по малките улички. Макар че мъглата приглушаваше звуците, все пак можеше да каже дали приближават два или три коня, да различи кабриолет от каруца. Затова вървеше уверено в мъглата, но не бързаше, защото комплексът „Херкулес“ не беше далеч, а той имаше нужда от време.
След като получи физическото доверие на Мейси, той внимателно поведе разговор.
— Донесе ли обяд на баща си и брат си днес? — поинтересува се той.
— Да, господине.
— И с какво ги нахрани? Чакай да позная. Пай с месо?
— Да, господине.
— Купи ли го, или ти го направи?
— Помагах на мама. Аз разточих горната кора.
— Сигурен съм, че точиш хубави кори, Мейси, с тези нежни пръсти, най-нежните в Ламбет.
Мейси се разсмя.
— Благодаря ви, господине.
Повървяха още малко, преди да стигнат до кръчмата на ъгъла, където Стангейт Стрийт се вливаше в Ламбет Марш, а жълтата светлина над входа придаваше на мъглата цвят на гной. Нямаше никой, който да пие навън в такова време, но когато минаха покрай вратата на кръчмата, тя внезапно се отвори и навън излезе един залитащ мъж, който псуваше и се хилеше.
— О! — Мейси сграбчи ръката на Джон Астли.
Той отново сложи другата си ръка върху нейната и притисна лакът, така че да са по-близо един до друг.
— Спокойно, мис Мейси, няма от какво да се боиш. Ти си с мен все пак. Няма да те докосне и с пръст.
Всъщност мъжът не ги беше забелязал и започна да се клатушка нагоре по една уличка, а Джон Астли и Мейси завиха по друга.
— Надявам се, че тръгна да купува зеленчуци за жена си. Какво мислиш, че ще купи — цвекло или репи?
Мейси се изсмя, въпреки че беше нервна.
— О, сигурно цвекло, господине. Мисля, че ще е по-добре.
— А праз или зеле?
— Праз! — Мейси се засмя, сякаш беше изрекла нещо много забавно, и Джон Астли се присъедини към смеха й.
— Тази кръчма е отвратителна — каза той. — Не трябваше да минаваме покрай нея, Мейси. Много се извинявам.
— О, не се притеснявайте, господине. С вас съм в пълна безопасност.
— Добре. Радвам се, мила. Разбира се, не всички кръчми са като тая. Някои са много приятни. „Ананасът“ например. Там могат да влизат и дами и да се чувстват като у дома си.
— Сигурно е така, господине, макар че никога не съм стъпвала в нея.
При споменаването на тази кръчма лицето на Мейси посърна малко, защото се сети как чакаше отвън да зърне Джон Астли, който излезе с една от шивачките. Неволно издърпа малко ръката си изпод здраво притиснатия му лакът. Той почувства промяната в настроението й и изруга наум. Тогава не „Ананасът“, помисли си той, явно не я харесва. Може би все пак не беше най-доброто място, макар и да беше удобно, защото конюшнята на баща му беше наблизо, а тя беше крайната му цел. Освен това имаше вероятност тази кръчма да е пълна с хора от цирка, които можеше да я познават.
Преди Джон Астли да предложи „Ананасът“, Мейси сякаш летеше на крилете на своето въображение, щастлива от безгрижния закачлив разговор. Споменаването на кръчмата обаче я накара да се замисли за неговите намерения. Щом я канеше да пият, значи си беше наумил нещо. Тя се поколеба и каза:
— Наблюдавах ви да яздите с мис Смит преди малко. Двамата заедно изглеждахте прекрасно.
Джон Астли не хареса посоката на разговора. Искаше да се върне към шегите със зеленчуците.
— Мис Смит язди много добре — отвърна той и се запита какво е видяла Мейси по време на репетицията. Чула ли беше какво изкрещя баща му на Лора Девайн?
От своя страна Мейси също мислеше за това, което беше видяла и чула, за парченцето от мозайката, което свързваше Джон Астли и мис Девайн. Скоро установи, че самото му присъствие, широките му рамене и тесният ханш под добре скроения син фрак, сивите очи и вечната усмивка, леката уверена походка и здравата ръка, дори силничката миризма на конска пот бяха за нея много по-важни от всичко, което беше сторил някому. С леко чувство за вина заради любезността на мис Девайн и предупреждението й Мейси пропъди от мислите си миналото му и се съсредоточи върху настоящия миг. Той може и да обръщаше внимание на много жени, но защо пък и тя да не получеше малко от това внимание? Искаше го. Мейси дори улесни Джон Астли. Когато стигнаха до комплекса „Херкулес“ с квартирата на Келауей отдясно, тя каза: