Бет Батърфийлд наблюдаваше тази демонстрация на близост с подозрение.
— Мейси, добре ли…
— Добре съм, мисис Батърфийлд, наистина. Мама знае, че съм тук.
— Така ли? — Макар че Мейси започваше да става по-добра в лъжите, не беше лесно да заблуди Бет Батърфийлд.
— Остави ги, Бет — изръмжа Дик Батърфийлд и я дръпна за полата. Беше краят на седмицата и той беше уморен. Не искаше нищо друго освен няколко питиета със семейството и приятелите. Смяташе, че жена му много се меси в хорските работи.
Бет Батърфийлд се задоволи с думите:
— Ще дойда малко по-късно да ви питам за тия копчета, какво ще кажеш? — каза го така, сякаш да предупреди Джон Астли, че Мейси скоро трябва да си е вкъщи да я посрещне.
— Да, или утре. Но побързайте, защото може да заминем скоро.
— Да заминете ли? Къде ще ходите, в Дорсетшър ли се връщате?
— Разбира се, че не в Дорсетшър. — Мейси размаха ръка. — Не, в Дъблин, с цирка.
Джон Астли беше изненадан, дори ужасен при тази новина.
— Така ли? — възкликна той.
— Чух как баща ти покани моя да тръгне с него. А ти, разбира се, можеш да го убедиш да позволи на тате да ни вземе всички. — Тя отпи от пунша и тръсна чашата на масата. — Всички ще сме заедно!
— Нима? — Бет Батърфийлд изгледа начумерено Джон Астли. — Може би е най-добре да дойда сега с теб при майка ти.
— Бет, седни и си пий кротко. — В гласа на Дик Батърфийлд прозвучаха заплашителни нотки, каквито Бет рядко долавяше, затова се подчини и седна на мястото си, все така начумерена.
— Тук има нещо нередно — промърмори тя. — Знам го.
— Да, но не е твоя работа, нали така? Остави ги тия Келауей на мира. Не падаш по-долу от Маги, която дебне момчето им при всеки удобен случай. Може би трябва да се тревожиш повече за нея, отколкото за това момиче. Мис Дорсет е достатъчно голяма да знае какво прави. Ще си получи какво търси от Астли. Като идеш да видиш мисис Келауей, я попитай какво ще прави мъжът й с дървения материал, ако замине за Ирландия. Кажи му, че ще го взема за малко пари — и столовете, ако има някакви. Знаеш ли, най-добре е да дойда и аз у тях.
— А сега кой си пъха носа в хорските работи?
Дик Батърфийлд се протегна и вдигна чашата си.
— Тук не става дума за Келауей, пиле, а за Батърфийлд. Така поддържам покрива над главите ви.
Бет Батърфийлд изсумтя.
— Ето с тях го поддържам. — Тя протегна нацепените си мазолести ръце, които изстискваха мокри дрехи вече двайсет години и изглеждаха като ръце на старица. Дик Батърфийлд хвана едната й ръка и я целуна с умиление и състрадание. Бет Батърфийлд се засмя.
— Ти, старо куче. Какво да правя с теб?
Тя се облегна и се прозина, защото току-що се беше върнала от свои клиенти, където беше прала от предишната вечер и не беше спала повече от едно денонощие. Настани се на мястото си като парче камък в зид и позволи на Мейси да се изплъзне от съзнанието й. Нямаше да се помръдне няколко часа.
Джон Астли размишляваше за Дъблин. Едно от привлекателните неща у Мейси беше, че ще остане тук и той няма да се бори с някакви претенции относно девствеността й.
— Какво беше това за Дъблин? — каза той. — Какво ще върши баща ти там?
— Дърводелска работа. Той е майстор на столове, но мистър Астли го помоли да се присъедини към цирка, за да строи декорите. — Мейси завали последните думи под влиянието на рома. Искаше да положи замаяната си глава на масата.
Джон Астли си отдъхна. Баща му със сигурност нямаше да позволи на един дърводелец да води и семейството си с тях в Дъблин. Той изпи чашата си и стана.
— Хайде, да тръгваме.
Беше обаче позакъснял. Нахалният хлапак, който изля виното му, сега стоеше с група младежи отсреща и беше започнал да пее:
Бузите на Мейси сега бяха пламнали и тя изглеждаше леко упоена.
— Хайде, Мейси — повтори Джон Астли, като гледаше заплашително певците. — Ще те изпратя до вас.
Хората наоколо бяха подели песента: