— Трябва да престанеш да се тормозиш за това момиче, пиленце — бе заявил Дик Батърфийлд. Но не й бе отказал да уреди срещата. По свой собствен начин Дик Батърфийлд също се чувстваше зле заради Мейси.
Маги подозираше, че досега са си свършили работата в склада и вече поливат запознанството в някоя кръчма, където Дик Батърфийлд щеше да изпие колкото се може повече халби за сметка на Томас Келауей. Тя се измъкна от навалицата по пътя и първо надникна в „Кралският бук“, най-близката кръчма до мястото на демонстрацията. Както се очакваше, тя беше претъпкана с демонстранти, дошли да се стоплят, но баща й и Келауей не бяха там. После се насочи към Ламбет, като се отби в „Белият лъв“ и „Черното куче“, и накрая ги откри да смучат бира на една маса в ъгъла на „Кралският герб“. Сърцето й заби по-силно, когато зърна Джем, и използва момента, преди да я видят, за да разгледа косата му, която се къдреше около ушите, бледото петно кожа отзад на врата, силните му рамене, които бяха заякнали, откакто се срещнаха за пръв път. Маги толкова много се изкушаваше да приближи отзад, да обгърне врата му с ръце и да се гушне до ухото му, че всъщност пристъпи напред. Тогава обаче Джем вдигна очи и тя се спря, загубила кураж.
Той се стресна, като я видя.
— Добър ден. Добре ли си? — Въпреки че го каза небрежно, явно се радваше, че я вижда.
— Какво правиш тук, Магс? — каза Дик Батърфийлд. — Бофой те е хванал да крадеш бутилка оцет и те е изпъдил, така ли?
Маги скръсти ръце на гърдите си.
— Добър ден и на вас. Изглежда, ще трябва сама да си взема чаша бира, а?
Джем посочи към мястото си и собствената си чаша.
— Заповядай, аз ще си взема друга.
— Не, татко, Бофой не ме е изгонил — тросна се Маги и се отпусна на стола на Джем. — Ако исках да му крада оцета, знам как да го направя, без да ме хванат. Спряхме работа, за да отидем на митинг в подкрепа на краля ей там долу. — Тя описа събирането в Къмбърланд Гардънс. Дик Батърфийлд кимна.
— Видяхме ги, като идвахме насам. Спряхме за момент, но вече бяхме ожаднели, нали така, господине? — обърна се той към бащата на Джем. Томас Келауей кимна, макар че халбата му беше почти недокосната. Не обичаше да пие през деня.
— Освен това тия митинги не ми казват нищо — продължи Дик Батърфийлд. — Всичките приказки за заплаха от Франция са глупости. Французите са затънали в собствената си революция и не се опитват да я пренесат тук. Какво ще кажете, господине?
— Не се опитват, доколкото разбирам — даде Томас Келауей обичайния си отговор на подобни въпроси. Беше чул да се говори за френската революция, докато работеше с другите дърводелци в цирка, но както и при обсъждането на важни въпроси в „Петте камбани“ в Пидълтрентайд, той обикновено слушаше, без да предлага мнението си. Не че Томас Келауей беше глупав, напротив. Той просто приемаше и двете мнения с такава готовност, че не можеше да вземе ничия страна. Можеше да приеме, че кралят е материален израз на английската душа и дух, че обединява и възвисява страната и затова е важен за нейното благоденствие. Но можеше и да се съгласи и с другите, които казваха, че крал Джордж изпразва държавната хазна, че е неуравновесен, капризен, своенравен монарх, от чието сваляне Англия само ще спечели. Раздиран от противни мнения, той предпочиташе да си мълчи.
Джем се върна с друга бира и стол и се намести до Маги, така че колената им се допряха. Те се усмихнаха един на друг, доволни, че седят заедно по средата на работния ден, и си спомниха първия път, когато бяха заедно в една кръчма и Джем се запозна с Дик Батърфийлд. Търсенето на свободни столове и държането му в кръчмата се бяха усъвършенствали значително през следващите девет месеца.
Дик Батърфийлд наблюдаваше тази размяна на усмивки с леко ироничен поглед. Дъщеря му беше малка да флиртува с момче. При това с момче от село, макар да учеше добър занаят.
— Ще продадете ли столовете си? — попита Маги.
— Може би — рече Джем. — Оставихме един при него. А той ще ни достави малко тисово дърво по-евтино, отколкото го взехме от другия склад, нали така, тате?
Томас Келауей кимна. След заминаването на Филип Астли за Дъблин той пак правеше уиндзорски столове, но сега, когато циркаджията го нямаше, за да му праща клиенти, поръчките бяха намалели. Въпреки всичко той запълваше дните си с правене на столове, като използваше дървения материал, останал от цирка. Задната стая беше пълна с уиндзорски столове, които чакаха своите купувачи. Томас Келауей дори даде два на семейство Блейк, подарък за това, че помогнаха на Мейси в онзи мъглив октомврийски следобед.