— Май е време да тръгвате, милички — намеси се мисис Блейк, преди съпругът й да продължи. — Мистър Блейк е много зает сега, нали така?
Той отметна глава и се обърна с гръб към тях. Явно беше рядкост тя да го прекъсва, докато рецитира. Маги и Джем отстъпиха към вратата.
— Благодаря, мистър Блейк — казаха те в един глас, макар да не беше ясно за какво му благодарят.
Мистър Блейк надмогна раздразнението си и каза:
— Ние трябва да ви благодарим, че ни предупредихте за довечера.
Когато излязоха от стаята му, чуха как мисис Блейк нарежда:
— Не биваше да ги смущаваш с това стихотворение, вместо да им кажеш онова, върху което работиш. Още са малки. Видя ги как почервеняха.
Не чуха какво отговори той.
3
Докато баща и син Келауей бяха в склада за дървен материал с Дик Батърфийлд, жените останаха в комплекса „Херкулес“. Беше зима и Ан Келауей вече не работеше в градината, а си стоеше вкъщи, готвеше, чистеше, кърпеше и се опитваше да намери начин да прогони студа. Тъй като досега семейство Келауей не бяха видели студ в Лондон, не подозираха колко неотопляема е къщата в Ламбет; не бяха оценили колко уютна може да бъде една къщичка в Дорсетшър с дебелите си кирпичени стени, малките прозорци и огромното огнище. Тухлените стени на лондонската им къща бяха наполовина по-тънки. Камините във всяка стая бяха малки и искаха скъпи въглища, а не дърва, които в Дорсетшър сечеха безплатно. Сега Ан Келауей мразеше големите лондонски прозорци, край които беше прекарала толкова часове, преди да дойде зимата. Тя натъпка парцали и слама в пукнатините и пролуките на касите и подплати завесите.
Мъглата също я задържаше у дома. Сега, когато камините с въглища горяха до цял ден в повечето къщи, мъглата беше неизбежна. Разбира се, и в Дорсетшър от време на време имаше мъгли, но не така отвратителни и мръсни, висящи с дни като нежелан гост. В мъгливите дни светлината беше толкова оскъдна, че Ан Келауей спускаше завесите и запалваше газените лампи, най-вече заради Мейси, която понякога ставаше неспокойна, щом погледнеше навън в сумрака.
Мейси прекарваше повечето време вътре. Дори и в слънчеви дни не излизаше. През двата месеца, откакто се загуби в мъглата — скалъпиха това обяснение с Маги и Джем, — беше излизала от къщи само два пъти, за да отиде на църква. Отначало беше много болна: студът и влагата се бяха загнездили в гърдите й и тя прекара на легло две седмици, преди да може да стъпи на крака и да отиде до клозета в двора. Когато най-после се надигна, приличаше на варосана стена, която е започнала да пожълтява. Беше и по-мълчалива и не пускаше своите шеги, на които семейство Келауей разчитаха, без да го осъзнават.
Малко по-рано Ан Келауей беше отишла да извади от кацата една зелка и малко моркови от градината на Филип Астли, която сега пустееше. Беше взела от месаря един джолан. Беше го сварила и прибавила нарязаните зеленчуци и сетне беше изчистила кухнята. Сега избърса ръце в престилката си и седна срещу Мейси. Ан Келауей знаеше, че у дъщеря й има някаква промяна, която не се дължи само на болестта, но беше отлагала със седмици въпроса какво й е — искаше първо да закрепне и да не е така плашлива. Сега беше решена да научи истината.
Когато майка й седна до нея, иглата на Мейси замръзна над копчето, което правеше за Бет Батърфийлд — тя я беше наела да прави дорсетски колела. Бет имаше малка печалба от продажбата им, но това беше най-малкото, което можеше да направи за Мейси.
— Чудесен ден — започна Ан Келауей.
— Да, чудесен — съгласи се Мейси енергично, като гледаше през прозореца светналите улици долу. Мина каруца с огромно прасе, което душеше въздуха в Ламбет. Мейси не можа да не се засмее.
— Няма я оная мъгла. Ако знаех, че в Лондон ще е така мъгливо, никога нямаше да дойда да живея тук.
— Тогава защо дойде, мамо?
Една от промените, които Ан Келауей забеляза у Мейси, беше, че понякога въпросите й съдържаха изпитателна нотка.
Вместо да се присъедини към смеха й, Ан Келауей се опита да отговори честно.
— След като Томи умря, реших, че долината на Пидъл ни носи нещастия и тук ще сме по-щастливи.
Мейси направи един бод и попита:
— А сега щастлива ли си?
Ан Келауей отмина този въпрос без отговор.
— Много се радвам, че сега си по-добре. — Започна да суче около пръста си колана на престилката. — В мъглата през онзи ден… беше ли уплашена?
Мейси престана да шие.
— Бях ужасена.
— Така и не ни обясни какво се е случило. Джем каза, че си се загубила и мистър Блейк те е намерил.
Мейси я погледна по-спокойно.