Выбрать главу

— О, тълпата не е заради вас, госпожо — отвърна мъжът, за да я успокои. — Заради къщата до вас е.

— Но съседите ми не знаят това!

— Всъщност искаме да видим също така — разлисти тефтера мъжът, — Томас Келауей, който преди малко не е пожелал да подпише. Мисля, че живее тук. — Той проточи врат и надникна в коридора. — Това трябва да сте вие, господине.

Мис Пелам завъртя глава и застрашително изгледа всички от семейство Келауей, събрани зад гърба й.

— Не си пожелал? — просъска Ан Келауей на мъжа си. — Къде беше това?

Томас Келауей се отдръпна от жена си и каза:

— Извинете, мис Пелам, искам да мина и ще оправя тази работа.

Мис Пелам продължи да го гледа по същия начин, сякаш беше опозорил дома й. Тогава тя забеляза Маги.

— Махнете това момиче от къщата ми! — изкрещя тя.

Томас Келауей едва се промъкна покрай хазяйката си и застана на стъпалата срещу гърбавия мъж.

— Е, господине — каза онзи малко по-любезно от Робъртс преди това, — вие сте Томас Келауей, нали? Предполагам, че по-рано са ви прочели декларацията за лоялност, която молим да подпише всеки жител на Ламбет. Сега готов ли сте да подпишете? — Той завря под носа му тефтера.

Преди Томас Келауей да успее да отговори, от тълпата се чу вик, който отново насочи вниманието към № 13. Гърбавият отстъпи от вратата на мис Пелам, за да разбере кое все пак е основното събитие. Томас Келауей и мис Пелам го последваха по пътеката.

5

Уилям Блейк беше застанал на входа на къщата си, но не продумваше — нито поздрави, нито изруга, нито попита какво искат от него. Просто стоеше с дългото си черно палто, изпълнил касата на вратата. Беше без шапка, кестенявата му коса бе разрошена, устните му стиснати, а широко отворените му очи гледаха съсредоточено.

— Мистър Блейк! — Джон Робъртс пристъпи към него, помръдвайки челюсти, сякаш дъвчеше жилаво парче месо. — Поканен сте от Сдружението за зашита на свободата и собствеността от републиканците и левелерите да подпишете тази декларация за лоялност към британската монархия. Ще го направите ли, господине?

Настъпи дълго мълчание, през което Джем, Маги, Ан Келауей и Мейси излязоха от къщата, за да виждат и чуват какво се случва. Ан Келауей застана до съпруга си, а децата се промъкнаха до оградата.

Маги и Джем бяха смаяни от огромната тълпа. Тук-там имаше факли и уличните фенери бяха запалени, но лицата на повечето хора бяха в сянка и те изглеждаха непознати и страшни, макар че сигурно бяха съседи, които Джем и Маги познаваха; вероятно бяха дошли по-скоро от любопитство, отколкото да създават безпокойство. Въпреки това имаше напрежение, което заплашваше да избухне в насилие.

— О, Джем, какво ще правим? — прошепна Маги.

— Не знам. Мистър Блейк е загазил.

— Тогава трябва да му помогнем. — Тя каза това така твърдо, че Джем се засрами.

Маги се намръщи.

— Хайде — каза тя накрая и повлече Джем за ръка, отвори портата на мис Пелам и се шмугна в тълпата. Мейси хвана брат си за другата ръка и тримата се промъкнаха сред навалицата към къщата на мистър Блейк. Мъжете, жените и децата на улицата просто наблюдаваха, докато една по-малка група мъже се бяха скупчили в предната градина, повечето от тях участници в митинга в Къмбърланд Гардънс. За изненада на Маги и Чарли Батърфийлд беше сред тях, макар да стоеше отстрани, като да беше случаен зяпач.

— Ах, това копеле! Какво прави тук! — промърмори Маги. — Трябва да им отвлечем вниманието — пошушна тя на Джем и се огледа наоколо. — Хрумна ми нещо. Насам! — Тя се гмурна в тълпата, дърпайки Джем след себе си.

— Мейси, върни се при мама и татко — извика Джем. — Нямаш работа навън.

Мейси не му отговори, изглежда, дори не го чу. Наблюдаваше мистър Блейк, който стоеше безмълвен на входа и не отговаряше на въпросите, които Джон Робъртс му задаваше.

— Вие сте печатар, мистър Блейк. Какви неща печатате? Пишете ли за френската революция? Носите bonnet rouge, нали така? Чели ли сте Томас Пейн, мистър Блейк? Имате ли съчиненията му? Срещали ли сте се с него? В писанията си оспорвате ли върховенството на краля? Ще подпишете ли декларацията, господине?

По време на този разпит мистър Блейк остана безучастен, вперил очи в хоризонта. Макар, изглежда, да чуваше въпросите, явно не се чувстваше длъжен да им отговори, все едно не разбираше, че са отправени към него.