— Чакай, чакай, аз не ги познавам кои са тия тримата, за които говорите всички? — питаше някой случаен посетител на кръчмата и почти винаги получаваше следния отговор:
— Този, дъртият, е фабрикантът X. от преди Девети септември четир’се и четвърта година… Да бе, да… Същият дето имал договор с Форд и сглобявал от готови американски части леки коли и автобуси по негов лиценз. От преди Девети септември богаташ, тузар! Освен това и каруци и файтони правил за износ, а и за местна продажба тука в България. Даже отказал коопериране с „Опел“, защото германците влезли в Полша и започнали Втората световна война. …Как откъде ги знаем тия работи? На половината кореняци бащите и дядовците са работили за него, 120 работници е имал и добре им е плащал, не като сегашните патрони. К’во плащат? Дават социални помощи, то и ний заради туй работим — колкото да не заспим. Ами че то, по-добре да се регистрира човек в бюрото по труда и без да работи, от социални помощи може да се живее. Има за хляб и ракия.
Някой ще му подвикне:
— Не се отклонявай от темата и спри да политиканстваш. Туй си е кръчма, да не ти е парламент, пък и ти нямаш пари като депутат и заради туй жулиш скоросмъртница менте.
— Добре де, ама не съм ли прав!
Тук набързо изрязваха квитанциите на отклонилия се от темата пияница, отнемаха му думата, а ако настояваше да говори, някой от по-ячките наоколо го тупваше по врата и му затваряше устата по този начин, след което разказа биваше продължен от някой друг.
— Човекът бил много богат, казват, че златото си с кантари го мерил, ама на, дошли руснаците, слезли партизаните, златото прибрали, фабриката национализирали, него го изпратили да пресушава айдемирските блата. От ’49-та до ’75-та година правил от блатата ниви. Обаче имал корава душа, устискал и дочакал да го освободят. Върнал се половин човек, племенниците се втурнали тогава — доктори, лекари, чак в Съветския съюз, в Крим на лечение… И го изправили на крака. Той иначе освен племенниците си никого си няма. И те освен него другиго си нямат, е жени, деца имат, ама иначе са си кръгли сираци от малки. Тези двамата до дъртака са племениците. Той, дъртият, им е вуйчо, от малки ги отгледал, сестра му, ще рече майка им, се поминала рано, от мъка по баща им, убит по политически причини през трийсе и незнам коя си година. Та те още невръстни остават кръгли сираци на ръцете на дъртака. Отгледал ги той и добре ги изучил, и двамата са учили висше образование в странство. Единият учил икономика в Англия, другият — военни науки в Съветския съюз. Интересното е, че и двамата станали комуняги. Като станали партизанските години ’42-ра, ’43-та, ’44-та и двамата станали партизани. На Девети септември, като слезли от Балкана, при вуйчо си отишли, довели го в кръчмата и се почерпили тогава от радост за народната власт. За първи път тогава, тримата тъй се почерпили, ама не мълчали като немци, както сега, ами разказвали на вуйчо си как ще правят земния рай, социализма. И почнали да го правят. Единият, военният, станал архангел, шеф на милицията, той там до пенсия изкарал, абе до Десети ноември ’89-та, другият станал стопански ръководител. Четиридесет и девета година, като станала национализацията, дъртият с ловната пушка изгонил от фабриката си тричленката, която дошла да го национализира. Вечерта той поканил на кръчма племенниците си и им разказал за хилядите мъки, с които натрупал имането. Тогава за втори и последен път говорили, докато се черпят. Почерпили се те, а на другия ден сутринта двамата племенници арестували родния си вуйчо и го изпратили на съд, а ключовете на предприятието и на блиндираната каса предали на национализаторите. Разказват, че богатствата на Джамбазята от златото в касата на фабриката произлизат, нали Стоенчо касиер на тричленката бил. Но пък кой бил там да види, че да знае, и после забогатял един беден човек. Тъй изчезнало богатството, дето го трупал дъртакът. Тъй отишъл той да пресушава айдемирските блата. Ама добре били племеннниците, иначе там щял да се затрие вуйчото, не посмели надзирателите да го мъчат или убият, щото си има човекът племенник, шеф на милиция. А другият племенник, нали икономика завършил, назначили го за директор на вуйчовото, в национализираното му предприятие. И нали на свое наследствено място бил, като на свое се трудил и голям комбинат стана за автобуси и камиони, ама вече не за „Форд“, а за „Шкода“ и „Чавдар“. Седемдесет и пета година, като си дошъл вуйчото от концлагера, влязъл в комбината, разгледал го, отишъл при директора и му рекъл: „Не си ми харчил парите напусто в странство, хубаво си се изучил, добре си го направил“. Обърнал се кръгом, излязъл и до ’95-та година, до реституцията, кракът му не стъпил в комбината. С подкрепата на бившите си работници преживявал, нито работа, нито пенсия имал, нито пари, нали и къщата му национализирали, то поне мазето му оставили, в него да живее, и то благодарение на племенниците, иначе съвсем на улицата щял да остане човекът. Ама от тях пари, храна, дреха да вземе, да приеме от тях помощ… Не! Колко го молили племенниците, но той е горд, много горд човек, инак те всичко били готови да му осигурят и прилични дрехи, и жилище, и храна, и пари… Ама той… Не! Като се закучил, „не бил приемал подаяния“. Иначе, чат-пат, изкарвал някой лев с поправка на каруци, но с толкоз живее ли се, ако не били нашите бащи и дядовци — бившите му работници де, щял да псовиса. А щом имал пари, викал племенниците си, вечер в кръчмата и ги черпел, племенника, дето учел в Англия — уиски, племенника, който учил в Русия — водка, той самия пък пийва греяна ракия. И нали ги възпитавал строго, с алкохола не прекаляват и тримата, по сто грама пият, и то бавно пият, а щом свършат, веднага вкъщи. А седнат ли на масата, дума не обелват, знаят младите, че са виновни пред стария, мълчат виновно, но и той мълчи, и той като виновен, че те нагоре не се издигнали заради него, нищо, че са учени и способни, щото вуйчото бил фашист, те прошка от него чакат, той от тях ли чака? Пък да речеш, че племенниците ламтят за комбината, дето дъртият го реституира през ’95-та година. Те всичко си имат хората, нали са учени, грамотни и фирмите им фирми, и парите им пари. Обаче пред вуйчо си вода не газят. Не заради наследството, а ей тъй, от обич и уважение.