Плацикам си аз чинии там в Страсбург, значи, плацикам ги от някое време, но нещо отвътре ме яде. Ами то как не, с петдесет франка седмично освен хляб и вода друго не можеш взе, даже цигарите ми не бяха цигари, а отврат. Нито приятели, нито приятелки, нищо, всичко много чисто, нищо за забърсване. Карах така доста време, докато кака, нали кръвчица, съжалила ме, викна ме един ден и ми се накара: „Я се виж на какво си заприличал, стопил си се, ами излез вечер, иди на кино, на кръчма, при проститутка, ако щеш“ — все удоволствия, от които бях се лишил, за да имам в „сутиен банк сейф лимитидс“ на тъщата солидна валутна сметка. Смутен обясних на кака, че карам седмицата само с 50 франка, а цялата останала заплата превеждам в България. „Глупчо глупав, ами то тук можеш да си прекараш и без пари, за тази цел си има бюра за запознанства“ — и кака ме помъкна към кабинета на зетя. Седна пред компютъра, запали неотменната си цигара „Ротманс“ и рече: „Сега ще ти уредя запознанство с мацка, каквато си избереш, та да не умираш без компания.“ Както по-късно разбрах, имало там във Франция, информационна мрежа — „Минител“, та посредством „Минител“ тя се свърза с едно от бюрата за запознанства в Страсбург. Те затова си купих компютър, като си дойдох в България, и сега чакам информационна мрежа — „Интернет“, и бюра за запознанства в техния български вариант. Въпросът й каква мацка искам, ме смути, но понеже още не вярвах във възможностите на електронните технологии, изредих малко на шега: „да е 165 см висока, блондинка, с малък бюст, със сърцевидно дупе, да е не по-тежка от 48 кг и да е перверзна.“ Когато след минута, принтерът на компютъра затрака и оттам се появи изображение на жена, аз се сащисах. Навярно съм заприличал на теле в трамвай, щото кака ми рече да не се втелявам и поиска да се представя на мацката. Представих се като човек от Южна Европа, не като Българин, защото във Франция е много популярна книгата на Любомир Левчев „Убий Българина“, тежах по това време 65 кг, висок 175 см, бивш спортист, шампион по ръкопашен бой. Принтерът отново изтрака и там се появиха няколко реда, с които отсрещната страна ме одобряваше и изразяваше готовност да се срещнем в удобно за мен време и място. Набързо разлистих туристическия справочник, има там такова нещо, в него са подредени по азбучен ред ресторантите, хотелите и другите подобни обществени заведения. Естествено, че няма да си избера за среща ресторанта на хотела, където работя, та набързо, разлиствайки справочника, попаднах на едно заведение в околностите на Страсбург, чието име ми подсказа, че е тъкмо за моите ограничени финансови възможности. На другия ден, в уреченото време бях седнал на маса за двама в „Льо дерние су“ и очаквах момичето от компютърната снимка. Лъскавината на костюмите, демонстративното размахване на дебели портфейли, златни кредитни карти и прочие неща ме смутиха. След това разбрах, че този ресторант бил любимото място на тузарите — новобогаташи, които, като няма с какво да блеснат, изхвърлят се с величината на сметките, които плащат. Впрочем дамата закъсня от приличие с около 15 минути, та се наложи да отклоня любезно натрапчивия оберкелнер, който напираше за поръчката ми. Излишно е да споменавам, че кака ме беше натъкмила като „денди“, ползвайки гардероба на зетя. Веднага познах мадамата, когато влезе, нали видях снимката й на компютъра, станах, за да я посрещна и да ме види, и когато тя дойде, и каза „хайде да вървим“, както си бях смутен и неосъзнаващ, че с 50-те си франка не съм затук, предложих да пийнем по нещо за запознанството. Жената ме изгледа учудено, но прие и седна срещу мен. Щракнах с пръсти „гарсон“, попитах я какво ще пие, тя рече „Шампанско“ и аз разпоредих — „Шампанско“. Тутакси сервитьорът донесе бутилка, наля ни и се стопи ненатрапчиво из заведението. Не забелязвах нищо друго освен красивата дама, която облизваше чувствените си червени устни, вторачена в мен, та смотолевих „санте! е пур ву!“ и надигнах чашата, за да скрия смущението си. Също като по любовните филми, усетих крака й, който под масата галеше определени места, по-долу от корема ми. Продължавах да държа чашата с вино пред устата си, без да зная какво да правя и без въобще да опитам питието. „Але ву“ — подкани ме тя да излизаме, потърсих с поглед сервитьора и му направих знак да донесе сметката. Като видях сметката, възбудата ми отмина, но за да не се излагам пред нея, я помолих, да ме изчака при колата си отвън, докато я уредя. Сметката, след като тя излезе, отново ме хипнотизира, бях пил „Дом периньон“, реколта 1957 г., дори не бях го опитал всъщност, но трябваше да платя за една бутилка 125 франка, а аз разполагах с 50. Опитах се да обясня на „Шеф дю сал“, че съм чужденец и че съм си забравил портфейла, как пък не, че ще си оставя паспорта и по-късно, след като изпратя дамата, ще дойда да уредя сметката. „Шеф дю сал“ нищо не каза, само погледна някъде встрани, от нищото изникнаха двама, като четирикрили гардероби с надстройка, безмълвно ми бръкнаха в джоба, взеха ми паспорта, портфейла, който уж бях забравил, единият ме хвана за яката, другият — за дъното на панталона и ме понесоха като куфар. Навън ме изхвърлиха в чакъла, под тентата, по очи пред входа, в краката на Надин, така се казваше хубавата страсбургчанка. Тя веднага влезе след горилите, бави се вътре някое време, като се върна, пъхна портфейла и паспорта ми във вътрешния ми джоб, а аз си лежах безмълвен на чакъла. После някак си успя да ме натовари в колата си и потегли, като не спираше по пътя да си бърбори нещо, да се смее и да си повтаря: „О лала, о лала, ки ма доне сет иде фол? A лала!“ Бях разбит на атомчета, бях смазан, чувствах се като дерайлирал влак, вече не исках да правя пари, не исках да правя любов, не исках Франция, исках си България, мислех си колко хубав човек е тъщата, да ми е жива и здрава.