пай. Ама вярвам ли й на сълзите, че много ме обичала, зарад туй ме била ударила на шега, майтап един вид значи. Янлъш работа! Аз съм мъжкар, да знайш! И мъ слушай кат’ ти говоря! Да н’тъ хакна с бутилката в китарата, да ти светна лампионите и да ти отворя телефоните! Не можах да изтърпя сълзите на майка и на дъщеря. И съ реших — отивам на гурбет! Хубаво, ама то трудна работа. То не е като да идеш до „Родопа“ и телешки набор да откраднеш! Червен паспорт трябва, визи трябват и работа там да си осигуриш. Пък аз селски амсалак, къде от таквиз работи да разбирам. Ама вестниците пишат, хващам „Зарята“, там фирми за работа в чужбина, колкот’ ти душата иска. И нали ми трепери от недопиване пръста, баш дет’ не тряб’аши, там го забих. Ама то откъсно разбрах. Обаждам се аз на фирмата, пък те ми викат: „Ела — кай, — ще се разберем.“ Отидох. Четири снимки искат, за паспорт и виза. Две хиляди и петстотин германски марки искат за уреждане на работа и път дотам. Бе аз толкоз пари, ако имам, два месеца и половина няма да изтрезнея, и поне за една седмица хляб на мама ще купя. За толкоз ще ми стигнат със сигурност. Аз мож’ да съм проста глава, ама знам да смятам. Прибрах се у дома. Викам на мама: „Дърто-о-о, де ма пращаш ти, ма, бос през тръните! Ти знаш ли колко пари тряб’ат, ма? От де ши ги зема, да ида!? Иначе работа кат’ за мене имало. Голяма нужда от квалифицирани дърводелци като мене имало във Виена. Ама от де пари?“ Дъртата се сащиса кат’ чу колко пари трябват. От де ши ги земим? Много се ядосах на тоз сакънтилък и отидох в кръчмата да се напия. Там обаче кръчмарят акъл ми даде: „Ти нали имаш 25 декара ниви? Три иляди лева ще ти дам.“ Пък аз му викам: „Три иляди, кило ракия, каса бира и печена кокошка. Аз съм мъжкар, тъй да знайш!“ Бе ура, бе тута, брои ми той парите след два дена. Ракията, бирата и кокошката се изяде и се изпи, веднага в кръчмата, че и още за сто лева масраф направих. Ама да разбере туй село, че съм мъж. Четири снимки и две иляди и петстотин лева занесах на фирмата. Пък те ма заснеха на телевизор как работя на дърводелски машини. От ъгъл ма заснеха, да ми се виждат ръцете и машината и касетка ми дадаха със записа, да си я имам. „Вър’и — кай — у вас и чакай, ний ша ти са обадим, като стане заварката с Виена.“ Докат’ чакам заварката, два месеца мина, двеста и петдесет лева на кръчмата изпих и още толкоз вересия направих. ’Секи ден касетата на видиото в кръчмата пускаха. Чак менгяните зеха да ме бъзикат. Кат’ ми изпушиха бушоните и като отидох у фирмата, една гюрюлтия дигнах. Пък те ми викат: „Спокойно! Почти е готова работата. Паспорт и виза имаш. Потвърждение чакаме от Австрия. До две недели заминаваш.“ Заминах аз, не след две недели, ами след четири месеца. Дадаха ми паспорта, на него — печат с виза ударен. Че визата е туристическа, а не работна, чак после във Виена разбрах. И ми казаха: „Качвай се в автобуса, там във Виена ще те посрещнат.“ Качих се и тръгнах. Ама никой не ме посрещна, ментарска работа. Изядоха ми париците. Нито трудова виза, нито работа, нито някой ме посрещна. На произвола на съдбата във Виена ме захвърлиха. Чи там не приказват на български, всичко шпреха на швабски. Немтурници немци! Рекох си да се връщам назад, ама нали съм мъжкар, ша ми се смей цяло село. Викам си, умиргани има, връщани без пари няма. Пет дена денувах, гладувах, нощувах, дзинзиках, докато не срещнах едно момче, нашенче, от българско, то ми отвори очите и от гладна смърт ме спаси, че и с шнапс ме почерпи. Бе то, ракията им там, на немтурниците, слаба ракия. От туй момче на акъл се научих и както то прай, тъй и аз почнах, та хеле, малко се поосеферих. Ходим с него от кръчма на кръчма, работа да си търсим, сегиз-тогиз намираме: клозет да изчистим, дребен ремонт да направим, всякаква работа, каквато падне, само шилинг да падне. Е, падаха парици, ама, за да има къде да спя, като него западна кола си купих, верно, от автоморга я взех, ама като я сложих на паркинга — покрив над главата, ни ма вали, ни ми е студено. Работата потръгна — покрив над главата, някоя и друга пара в джоба, всяка вечер — парче брод и шише киршен шнапс си купувам, въобще, здаравей лебен, ах, здаравей! Добре си бях. Може секи ден да не съм работил, ама секи ден ядене и пиене имам. Пък като ме хване мързелът, без работа пак изкарвах, кат’ се завъртя покрай кирхен (църквите), ръка кат’ протегна и пускат хорицата по някоя пара. Но често не го правех, че полицията бързо-бързо таквиз ги прибира и ги връща в държавата им. Сегиз-тогиз и в емигрантските служби ходех, понякоя помощ получавах. А бе, добре прекарвах! Устроили се немтурниците, че и ние, емигрантите покрай тях. Ама най-голям келепир има, политически емигрант да се изкараш, ежемесечно голяма помощ дават, с жилище та уреждат, пък като изкараш някоя и друга година и гражданство ти дават. Пък там, станеш ли гражданин, можеш въобще да не се напрягаш, да не работиш, само от социалните помощи живейш. „Разпределение и преразпределение на националното богатство“, както казваше един умен брат’чед, ми то тез шваби у комунизма си живеят, без да работиш, ядеш и пииш, един бачка — друг на лапачка. Те на туй му викам лебен! Мечтаех си аз малко повече акъл да имам в главата, че политически емигрант да стана и в удобство да живея. Щото туй мойто не е баш удобно, покрив над главата има, ама клузет няма, пък там не можиш да съ изпикайш на улицата, веднага ще те арестуват, подляги и топачи са австрийците, щом тъ видят, че нещо си в нарушение, веднага на полицията звънкат. Тъй си карах аз значи, де работя, де не, в колата живея, ама като няма клозет и баня поне веднъж на месеца да се измия, поумирисвам се. Пак нашенчето ме светна, ама и туй нещо ми изяде главата и черен печат в паспорта докара, я. Взимахме си ний месечна абонаментна карта за кино и всяка сутрин влизаме в киното, клозет, баня, едно-друго. Там кинаджийските тоалетни, голяма работа, не е като нашенските. И тъй си караме сутрин — в тоалетната на киното, през деня — в тоалетните на кръчмите и заведенията, дето поработваме. Ама една сутрин влязох в тоалетната, правих каквото правих, поумих се, поизбръснах се, че бях замязал на бараба и аха да си тръгна, пипам — няма ми портофела. Ами сега, ама работа, я. Дойде ми на ум, че вадих портофела на билетното гише. Само там съм го забравил, и бързо — пред гишето. Питам касиерките дали не са го видели, щото там австрийците — културна стока, ако го видят, ще го предадат на касиерките, като си го потърси някой, да си го намери. Ама нихт. Нито портофел, нито някой да го е видял. По едно време една касиерка вика, българи студенти имало преди малко, билети да купуват, само те са го видели и са си го прибрали. Въх, пих една студена вода сега, ’сичките ми парички, спестяванията ми, дето съм ги отгладувал, дето като хората веднъж не съм се напил, отидаха ми париците! То българин намерена пара връща ли назад, ако и да е на сънародник в чужбина, нефела работа. Дръпна ми се нещо под лъжичката, много станахме българите във Виена, хляб вече за мене, простака, тука няма, щом по-умните, студентите са дошли. Добре, че поне паспорта ми остана в колата. Отидох, взех си паспорта, потърсих по-едър камък и баш на центъра на Виената, с тоя камък спрасках една витрина, на сол стана ’сичкото й стъкло, ама да знаят аустрийците, че съм мъжкар и кога мъжкар назад в родината се връща. Че и рева съ все глас: „България, моя мила страна, моя мила България!“ Прибраха ме полицаите, четир’се’ дена трих нарите на пандиза, ама топло, светло, манджа, баня и клозет, после ме качиха на самолета и с чер печат ме върнаха в България…