Тука разказвачът млъква и си надига чашата, че му е пресъхнало гърлото от много приказки. Другите посетители, и те мълчаливо пият и се заглеждат в тримата. В кръчмата цари тишина, която нарушава един пияница, известен с прякора Сервитьора.
— Да го лопнат по тиквата с един кърпел и наследството става тяхно.
Заради ненавременното си и тъпо обаждане обаче, той получава удар по главата от друг нашенец, Данчо, по прякор Камъка. След това пък трети посетител, бивш вече директор на селскостопанска кредитна институция предлага:
— Ама че тъпа история, ’ади нещо по-хубаво да си разкажем, я да съберем масите една до друга, че да седнем на обща маса и да си разказваме.
А тримата горди мъже, седнали на масата в ъгъла, продължават мълчаливия си разговор, все така вперили поглед в чашите си, без да обръщат внимание на шума и суетенето до тях. Тази вечер е като всяка друга, когато са в кръчмата: те са сами, дават и получават прошка.
19. 09. 2003 г. Шумен
МЕТАМОРФОЗИ
Ако искате и аз да ви разкажа някоя моя история, трябва да ми платите, подписа ми струва милион, тъй да знаете. Добре де, добре, ама поне една водка почерпете, тя инак не може, потомствен търговец на добитък съм бил хе-е-ей…
Бая зор видях по десети ноември, докато разбера, какво става, то висшето селско образование и партийния, пък и ченгесарския опит по границите не стига в такива ситуации. Бая се бях объркал, бре нашите дават власта, бре, пък другите наши хептен през тръните — те пък в опозиция излязоха. Бе, как тъй в опозиция, мене питаха ли. Тъй агънъм, срещу власт хич ходи ли се? Ни’ знам к’во да мисля, ни’ знам к’во да правя. А пък съм цял ЗАМ на шефа. Хеле, тука-там, тука-там, не ме оставиха нашите. Какво ме гледате, така си беше до тогава! Направиха ме зам.-кмет на общината. Ама, трудно, трудно! Трябваше и през избори за кмет на община да мина, пък после секретар, че зар-зор избраха ме на сесия. Ама докато ме изберат, голям зор видях, трябваше да си сменям амплоато. То пък вий, от туй какво ли разбирате! И тъй станах от партиен зам общински зам. Кой да се надява в тия мътни времена, четири години мандат, ама и кой да знай, пък като се заговори по едно време за общинска приватизация, като си направих сметката по Петъртанчовски, както си зная, хикс предприятия за приватизация, значи хикс на квадрат банкети. Тъй е, к’во знаете вий, ама всяка жаба да си знае гьола, а аз — агенцията. Ех, като го подкарах, от банкет на банкет, няма изтрезняване. Не разбрах дори кога съм счупил служебното балканче. То един журналист беше писал по вестниците, ама взех ли му здравето! Не разбрах кога свърши мандата, след един банкет отивам на работа, пък там в кабинета ми седнал друг. Пропил съм момента. Тъй бе, не ги проспах, пропих ги тия четири години! Виж, тогава рушвети, бакшиши не съм взимал. Най-много след банкет със суджук, с мезелик да напълня джобовете, овца за пъстърма, бутилка вино или водка, все дреболии. Дреболии, ама от тях по-важни няма. Останах на улицата бе, АЗ, дето съм я управлявал тази държава, АЗ, дето съм се борил за демокрация със шефа, АЗ, дето се вика, Човекът, дето съм я създал таз’ държава преди хиляда и триста и кусур години, АЗ, останах на улицата. Че и не съм знаял вместо банкети по някое шише, мезе да заделям за черни дни, пък и кой да ме светне тогава. Нови времена, нови знания, не че не знам всичко, ама ха де! Три години, АЗ, партиен Зам, кметски Зам, останах на улицата, в магазинчето за котешки принадлежности и фризури, дето го отвориха жената и дъщерята. А бе оттам изкарват ли се пари за банкет — най-много шише водка, пък и като се прибера вкъщи, шишето вече празно, а там като ме емнат, дъщерята, жената, бре викове, бре крясъци, виж не са ме били, съвсем съм сигурен, страх ме беше да се прибера вкъщи, цели нощи в кръчмите и по пейките съм изкарвал, ама да разберат, че съм мъж. Труден живот! Тъй повече не можеше да се кара, отслабнах източих се, замязах на върлина. Мислих много, месеци разсъждавах и все из кръчмата се криех, да не ме видят и да ми попречат, и открих! Мене, мойта партия, селската, ме направи преди десети зам.-шеф, след Десети ме направи зам.-кмет, и аз на четиригодишна пияна глава като забравих да си плащам членския внос, като я напопържах, че ми иска членски внос, колкото за водка без мезе, и виж какво стана! Сега нямам и за малка водка! Реших — сменям си амплоато, пак ставам партиец, ще си плащам членския внос, и там вътре в „партийката“ все ще се намери за мене масичка и келнерче. Почнах аз, отивам веднъж — ядец, втори път — ядец, трети път — ядец, много ядец. Бе, викам си, чакай да изтрезнея. Изтрезнях и хоп, готово-о. Приеха ме обратно. За приемането обратно, приеха ме, но не ми дават масичка и сервитьорче, службичка де. Нямало ваканция. Бе на мен ли ще ги разправят тия, ще ми отказват, ама след време смачках ли ги, веднага щом взех власта и се разправих с всички. Бе тия хора не знаят ли, че аз поп и под кръста целувам. Те ми вадели кирливите ризи, балканчето, кучето, журналиста, счетоводител ли, чиновници ли, там някакви боклуци, ама не знаят с кого си имат работа. Те ме връщат, аз отивам, те ме гонят през едната врата, аз през другата — бух вътре и на дивана. Че тя е моята партия бе, че и от три месеца ортак на управляващите, отново бе, както едно време, а-а-а, времето сега е мое-е! И като почнах, де що чуя за ваканция, ходя в партията, подавам молба и искам партийна препоръка. Може да съм селски вишист, ама и за шеф-диригент на Ш-ската филхармония молба подадох и бой, бой по другите кандидати, с клюки бе, мен от бой не ме е страх, никак даже, ама друго си е с клюки, по-спокойно някак. Нали у наш’та партия официално е разрешено, записано в устава даже, пък тя и конституцията не може да му противоречи, че всеки може да оплюе всеки. Хеле, по едно време само двама кандидати сме, и то баш за агенцията, тя в квотата на моята партия. Викам си „дръж са сига, кат олюв пълзи, кат мисиряк тъпчи, зер да не излагаш търговското си на добитък име“, изпълзях бе, по рамото на новия шеф, по гърба на пишлеметата наивници покрай него. Дрислювци! Света тръгнали да оправят, водка не знаят да пият, да не говорим за уиски с онуй, как му беше името, батами, ха тъй, парти-й-йни лидери, лайнари. Ама тогаз ръка целувах, че и туй дето в ръка се държи и напред сочи. Влязох, с много зор, ама влязох в агенцията, ама аз да съм прост чиновник?! Не-е-е. Как тъй бе, мен търговска на добитък майка ме е раждала. Бе ура, бе тута, станах, АЗ, шеф на на агенцията, пък и едно мекере сервитьорче като ме открехна, „аз“, каже, „шефе, като подпиша сметката, само тогаз тя струва пари“. Тъй кажи, бе, мой човек, чи щом е тъй, мой подпис да не струва по-долу от милион? Не! Даже отгоре! И като почнах, милион по милион, ти знайш ли един милион, колко уиски с онуй, как му беш