Там вътре, в моя кабинет, видях нещо, което не го побра изтормозеният ми от тютюнев глад мозък…
Седнала на креслото ми, метнала крак връз крак, лапнала димяща цигара, Мара К. разлиства върху бюрото седмичния ми план-график. Опонентката Мара К., която след изборите подготвя подписка против мен, Мара К., която ми измисля пиянски, к… и прочие изпълнения върху кметското бюро. Мара К., която като импотентен сладострастник иска властта, но не може, а и не знае как да я консумира. Същата тая Мара К. Пуши, и то на бюрото ми. Кой я пуснал, кога я пуснал? До края на мандата си не разбрах, а и не посмях да питам, но в този момент не ми беше до такива подробности. Потреперих, припламна ми под краката, косата ми се накавръчи. Аха да стане голям скандал. Но трябваше да се овладея, не биваше да изтървавам изтормозените си от тютюнева жажда и кметски неволи нерви и побързах да изляза. Навън подишах дълбоко и след като поразсъждавах, реших, че вследствие на липсата на цигари халюцинирам. „Невъзможно е, да е вътре, и то Мара К. да се ровичка из книжата ми, кой ще я пусне? Халюцинирам! Сега ще се разбере.“ Такива бяха мислите, които ме задвижиха отново към кабинета ми. Отворих вратата, надникнах вътре, а вътре Мара К. Същата ми изръмжа: „Ще влизаш или не? Трябва да се чука!“ — скълца ме като праз лук с последната си реплика Мара К. „Трябва да те чука магарето на комшията тебе, а вие ще се редите на опашка пред бюрото по труда!“ — изръмжах на нелоялните си служителки, излязох от кметството и така хласнах вратата след себе си, че три дни след това майсторът дърводелец още не беше я ремонтирал, не съм сигурен дали от удара, или защото Данчо В. не можеше да изтрезнее седем дни в седмицата. Поразходих се из селото, намерих огънче, запалих цигара от бай Колювите, поуспокоих се и отново влязох в кметството. Мара К. беше излязла вече да събира подписи срещу мен и да разказва как съм унищожил държавата — в нейните уста счупването на вратата беше опит за държавен преврат. Секретарката и сътрудничката ми, гузни, побързаха да ми предложат чаша кафе. Приех благосклонно, лапнах цигара и попитах: „Дечева де е огънчето, което бях поръчал да го намериш?“ Огънче, разбира се, нямаше, от което на мен ми призля, защото има ли нещо по гадно от това, да поднесеш на шефа си чаша кафе без цигара, естествено има — чаша кафе със захар без цигара. Бях ядосан, обиден и зле настроен към служителките си, в главата ми се въртяха планове за кардинални кадрови промени, но все пак рекох уж на шега: „Чуйте какво ще ви наредя, заповед, която ще е устна. От утре вие, Дечева, като мой сътрудник, понеже получавате заплата, за да ми сътрудничите, винаги трябва да имате в дамската си чанта цигари, а вие, Анкова, задължително да носите в дамската си чанта кибрит или запалка. Мои нелоялни служителки, ако не бъдете усърдни и лоялни, ако не сте мои верни хора, наистина ще се абонирате в бюрото по труда!“ Гаврътнах си с презрение кафето и излязох от кметството. Бях решил, че за днес, за такава заплата, толкова нерви стигат…
На другия ден в магазина пак нямаше цигари, за сметка на това имаше писмена жалба за тази нередност и аз бях длъжен да й отговоря, и понеже, а и най-вече защото аз, кметът, нямах цигари, се обадих в търговската кооперация, наругах председателя и му заръчах, ако на следващия ден няма цигари, да ходи по полето, да събира конски и магарешки Ф; да ги пакетира, но цигари да осигури! В яда си не съм усетил кога са пристигнали Дечева и Анкова, но ги чух да изпращат прислужничката за пресата. Работният ден беше започнал, обещаваше да бъде много дълъг, без цигари, значи отвратителен, още повече че имах изостанала работа от предния ден. Реших, че няма накъде повече, въздъхнах и се залових за работа. Вече се бях вглъбил, когато вътрешният телефон извъня, обаждаше се секретарката, тя сервилно помоли за аудиенция, имали някакъв концептуален въпрос, който искали да обсъдят с мен. Изръмжах й да влизат, на вратата се почука и те нахълтаха. Нахални, непокорни, без да съобразяват чувствата, които излъчват погледите им, с кметската ми персона, с властта, която олицетворявах. Жестикулирайки, секретарката носеше поднос с кафе и отворен пакет цигари, от който се показваше цигара, сътрудничката носеше дамски чанти, а прислужничката носеше вестниците и писмата от пощата. После сътрудничката ми Дечева сложи чантите на заседателната маса пред бюрото ми, поднесе ми чаша кафе и ми подаде цигара, след което демонстративно си прибра цигарите. Веднага след това секретарката извади запалка, даде ми огънче и я прибра, ред беше на възрастната прислужничка, същата, която беше лелка в детската градина, докато бях пръв палавник там, същата тя беше прислужник в училище и изгаси пожара, когато аз запалих училището като ученик, нея извиках след изборите и я направих прислужничка — доверен човек на кмета, та тя ми поднесе пресата и рече: „Сигурно си нямал пари за цигари и кибрит, заръчал си, ето ти цигарите, ето ти кафето, ето ти огън, ако той не ти стига, може да ползваш и този, дето гори из под задника ти, ама трябва да се яде“, след което мълчаливо трите се изнизаха заднишком с ниски поклони… Бях потресен, мълчах, чувствах се принадлежен към хидроцефалите, а вътре нещо в мене клокочеше, ръмжеше и в същото време се смееше доволно, ето какво е злоупотреба с ВЛАСТ и ето защитната реакция на поданика, на българския Гражданин, на Селянина, който „на маскара става, но на маскарата урок по маскърлък дава…“