Всъщност моята история започна на гарата. Тук ме посрещна шофьорът на служебния автомобил. Пътувах заедно с приятелката си от студентските години, за която възнамерявах да се оженя. Качихме се в колата, бяла лада, минахме през Областната дирекция по здравеопазване, където се представих на ръководството. Там впрочем нямаше директор-титуляр, очакваха се конкурси, които заради предстоящите избори бяха отложени и директора беше с временно назначение. След представянето тръгнахме за болницата. Няма да ви описвам вълнението и нетърпението си. По пътя обясних на шофьора, че не съм привърженик на високите скорости и той веднага съобрази скоростта на автомобила с моето предпочитание. Тъкмо навлизахме в прохода Боаза, когато ни изпревари автобус „Чавдар“, от тия, които ги произвеждат в Ботевград. Тази моя история започна в късната зима или по скоро рано на пролет, пътят беше мокър, хлъзгав, ето защо не се учудих, когато няколко минути по-късно видях на един много опасен завой преобърнатия автобус. Разбира се, веднага наредих на шофьора да отбие встрани и да спре, за да помогнем. Бързо излязох от колата и се затичах към автобуса. Жертви нямаше, но имаше няколко леко пострадали, охлузени, натъртени, ето защо веднага помолих шофьора на служебната кола да се свърже посредством радиостанцията с подведомствената ми болница и да повика линейка. В този момент една жена, над средна възраст, започна да стене, като държеше охлузената си глава с видима подутина, и припадна. Уплаших се и викнах на шофьора, който разговаряше с групичка от пасажерите на автобуса, да се свърже с болницата отново и да каже да побързат. Шофьорът обаче извади чанта за спешна медицинска помощ от багажника на колата и ми обясни, че в автобуса пътували и няколко медицински лица, които идвали на смяна в болницата, дори ми ги представи, но от всички запомних д-р Николаев — гл. лекар на болницата и д-р Томов — рентгенолог. Видимо притеснен за здравето и живота на припадналата, помолих да отложим официалностите за по-късно и да обърнат внимание на болната, което според мен е по-важно. Д-р Николаев извади слушалка, апарат за кръвно и още нещо от медицинската чанта, насочи се към болната, която лежеше на тревата, и поиска от шофьора някакво одеало, за да сложат болната. Докторът не беше стигнал до нея, когато някаква попрехвърлила средна възраст, модно облечена хубавица в минижуп, бързо бръкна в медицинската чанта, взе нещо оттам и затича към лежащата жена. Докато разберем какво става, й направи инжекция, след което дойде при мене, като ме нарече „шефа си“, и се представи като лекар — ортопед д-р Симова. Тя се опита да завърже разговор, като обясни, че не могла да изтърпи тутлявенето на колегите си и взела бързо необходимите мерки. Начинът, по който докторката говореше и в същото време явно опитваше лек словесен флирт с „шефа“, с който току-що се е запознала, ме подразни, особенно неприятен ми бе маниерът й да завива на пръста си къдрица от косата си, докато говори. Побързах да прекратя разговора и наредих на шофьора да сложи пострадалата в колата и да я откара в болницата. Помогнах му да я натовари и се дръпнах встрани с приятелката си. Служебната кола отпътува, като шофьорът каза, че ей сега ще се върне за мене. Отдръпнахме се с Деси, приятелката ми, и започнахме да коментираме ситуацията. Нежна и свръхчувствителна, тя бе притеснена за болната, но се надяваше, че навременната помощ, оказана от симпатичната, според нея, лекарка и благообразния главен лекар ще дадат резултат. Помъчих се да я успокоя и прехвърлих темата на разговора върху причудливите форми на планината, красотата на Балкана, запенилата се от бързане Камчия, искриците светлина, капещи между клоните на огромните борове, и всички красиви неща, които вълнуваха нежната природа, на току-що дипломиралата се художничка. Докато ние с Деси си говорим, медицинските работници от автобуса се бяха събрали на групичка и ни коментираха неприкрито, така че неволно чух част от разговора, касаещ фигурата и облеклото ми: в кои модни списания са виждали снимките ми: нежната фигура на приятелката ми и изказваха предположения за взаимоотношенията ни. Тогава за първи път чух псевдонима, който получих впоследствие като ръководител на болницата Лорда. Някой, мисля че беше попрезрялата хубавица, подхвърли, че съм изглеждал като наследник на стар английски аристократичен род. Струва ми се, че дори тя подхвърли на компанията, че с удоволствие би „свалила и изчукала такова парче“. Неволно чутото от разговора ме подразни и бях готов да реагирам остро, но пристигна колата. Шофьорът ми обясни, че срещнал линейката и прехвърлили там болната. Обясни също, че се свързал с КАТ и с Пътнически превози, които щели да изпратят друг автобус. Предложи да тръгнем. Докторката хубавица се самопокани да пътува с нас. За да изтърпя нежеланата компания, поканих главния лекар д-р Николаев… В болницата ме посрещна временно изпълняващият длъжността директор и мой заместник д-р Ивайло Бръчков. Заместникът ми, симпатичен, топчест, енергичен човек, побърза да ни настани двамата с Деси в директорския апартамент на болницата. Този мой първи ден в моята болница мина много бързо, без да запомня нищо, освен добродушието на заместника ми Бръчков, който ми допадна инстинктивно. На другия ден рано бях в кабинета си, повиках Бръчков и започнах да се запознавам с кадрите и състоянието на болницата. Четейки преписките, бях неприятно изненадан от протеста на Инспектората по просвета срещу д-р Симова. Изразяваха недоволство, че е издавала медицински бележки за освобождаване на ученици от училище в промишлени, според просветните чиновници, количества. При обиколката на болницата впечатление ми направиха много неща, но отношение към историята ми има оплакването-донос от рехабилитаторите срещу д-р Симова, която била ползвала апаратурата за нагревки, за да придобие слънчев загар. След обяда използвах времето за запознаване с финансовото състояние на болницата. Бях шокиран от финансовия колапс, който констатирах. Трябваше да се набележат спешно спасителни мерки, болницата беше на път да умре. От месеци неплащани сметки за ток и вода, огромен дълг за телефони, неуредени отношения с „Аптечно управление“. Непостъпили субсидии от републиканския и общинските бюджети. Трябваше да изготвям две програми: програма-минимум за ежедневното съществуване на болницата и спешното решаване на отлаганите плащания и програма-максимум за развитието на болницата в перспектива. Изготвянето на плановете отложих за следващия ден, защото, както ме информира симпатичният дебеланко доктор Бръчков, в края на работния ден имало насрочена по повод моето пристигане дружеска колегиална почерпка. Банкетът, каквото всъщност беше мероприятието, ме отегчи, но на него успях да видя в неприкрита светлина много от подчинените си. Както се казва: in vino veritas. Съвсем естествено е, че бях център на внимание, и се наложи да задоволявам любопитството на моите подопечни, като отговарям на въпроси свързани, със скромната ми персона. Апропо, въпросите бяха глупави и непрофесионални, най-вече свързани с дейноста ми като фотомодел. Колко пари съм бил печелел като такъв и защо съм се съгласил да дойда в забравения от Бога край. Медиците не можеха да си обяснят как човек като мен, на когото жълтата преса предвиждала бляскава кариера, зарязва столицата и възможностите, които тя дава за кариера и започва работа в глухата провинция, забравена от Бога и правителството. Не останах дълго на дружеското мероприятие, не можах да се почувствам член на този дружески кръг…