Понеже бях нов, не я познавах, от добродушие предпочетох да не я уволня, както предлагаше колегията, вместо това я поканих да напусне по взаимно съгласие…
Така влязох в болница и така започнах трудовата си кариера като мениджър на държавно учреждение. Разбира се, веднага изготвих споменатия по-рано план-минимум. Неговото изпълнение стабилизира положението на болницата. По-късно успях да освободя болницата от неколцината некомпетентни и комерсиални лекари, така че за по-малко от година време доверието в компетентността и професионализма на лекарите в болницата беше възвърнато. Вследствие на това и на стабилните финанси болницата стана авторитетна и предпочитана за лечение на пациенти от цялата страна. Това ми даде възможността да изготвя плана си максимум. В него предвиждах болницата да прерастне в национална, многопрофилна болница за активно лечение, рехабилитация и почивна станция. Способните, прочули се вече лекари, уникалното положение на болницата, далеч от населено място, разположена в уникално природно кътче, както и финансовата стабилност и порасналият авторитет на болницата, ми даваха основание и сили за изготвянето и бъдещото изпълнение на този план. От само себе си се разбира, че работата ме беше погълнала изцяло, мислех само за нея, станах нервен, раздразнителен, спях лошо и всичко беше за сметка на общуването ми с Деси. Не намирах време за нея, почти не говорехме, интимните ни отношения бяха на ниво „служебна ласка“, по моя вина, разбира се. Бях отдаден изцяло на болницата, на плана за нейното развитие на амбицията си за кариера и на реваншизма, който ме беше обхванал, за да се докажа на софианци, които ме бяха забравили и отхвърлили от столицата. Всичко друго нямаше вече значение. Истината бе, че столицата ми липсваше, липсваше ми средата, приятелите, театрите, киното, операта, кафенетата, дългите нескончаеми разговори на приятни интелектуални теми и онова интелектуално интимно докосване на интелигента със столицата…
В такава обстановка изготвих проекта си и заминах за областния център по здравеопазване, да го внеса за одобрение, а оттам да го препратя, вече одобрен на регионално ниво, в Министерството на здравеопазването.
В центъра отново имаше нов шеф, ново назначение, както навсякъде в страната след избори; всички ръководители на апетитни държавни учреждения бяха помитани от определена по цвят метла и бяха назначавани удобни за управниците хора. Шуробаджанащина! Бях наясно, че от новия шеф зависи одобрението на проекта на „живота ми“, ето защо влязох при ръководителя на областното здравеопазване и мой пряк ръководител и работодател, според новата нормативна уредба, въоражен, както се подобава, не само с папките по плана, но и с кутия шоколадови бонбони и триъгълна ръбата бутилка шотланска ракия. Новият шеф беше в кабинета си и ме прие незабавно, оказахме се стари познати, името му беше д-р Симова…
— Да не повярваш — каза тя — как се въртят времената, та за какво си дошъл, мой скъпи Лорде!
И сега помня думите й, интонацията, чувствеността, която вложи. Затворя ли очи този глас прозвучава в ушите ми и ме кара да потръпна от отвращение — отвращение от себе си.
Обсъждането на проекта ми и „моето бъдеще“ тя отложи за вечеря, вечеря в ресторанта на тризвездния градски хотел, там било по-удобно, все пак така се решавали големите проекти на бъдещето. Съгласих се, нали проектът на живота ми зависеше от нея. Изпрати ме със многозначително стискане на ръце. Няма да ви занимавам със смущението си и хилядите други чувства, които ме обзеха. Те не са ваша работа…
Вечерята започна с въпрос, който тя ми постави, въпроса на Хамлет: "Да бъдеш или не…" и поведе светски разговор, в който се постарах да взема живо участие, макар че много-много не ми се отдаваше. Този разговор се свеждаше до следното: „да вървим да си лягаме“. Разбрал каква е цената на нейното одобрение, подтикван от огромната си амбиция, мълчаливо се съгласих да платя тази цена. Дори не мислих, просто се напих до безпаметност…