— Опазил ме бог — уверил я Огъстин и леко потреперил.
— И няма да забравиш да натопиш краката си в гореща вода със синап, още щом се прибереш у дома? Тревата тук е влажна от росата.
— Няма, мила.
— Защото никак не си здрав, знаеш много добре.
— Знам.
— Трябва да започнеш да вземаш нещо за подсилване на организма.
— Може би си права. Е, хайде, Джейн, лека нощ.
— Лека нощ, Огъстин.
И влюбените се разделили. Джейн се шмугнала обратно във викарията, а Огъстин се запътил към уютното си жилище на главната улица. И първото нещо, което се хвърлило в очите му, щом влязъл там, бил колетът върху масата и писмото до него.
Той го разпечатал разсеяно, защото мислите му били погълнати от друго.
„Скъпи Огъстин.“
Племенникът ми обърнал на последната страница да види подписа. Посланието се оказало от леля му Анджела, съпруга на брат ми Уилфрид Мълинър. Сигурно не сте забравили — веднъж ви разказах как двамата се запознаха и ожениха. Тогава неминуемо си спомняте също, че брат ми е виден химик-изследовател, изобретил такива световноизвестни препарати като Мълинъровия крем за лице „Циганска радост“ и Мълинъровия лосион за тяло „Алпийски сняг“. Огъстин никога не се е разбирал кой знае колко с него, но затова пък към леля си питаеше топли чувства.
Скъпи Огъстин, (пишела леля му Анджела Мълинър)
Напоследък често мисля за теб и все си спомням, че при последната ни среща ти имаше твърде болнав вид и очевидно страдаш от недостиг на витамини. Надявам се, че се грижиш за здравето си.
От известно време все си мисля, че няма да е зле да започнеш да вземаш някакво подсилващо средство и по една щастлива случайност Уилфрид изобрети тези дни един тоник, за който твърди, че е най-доброто му творение. Нарекъл го е „Живогон“ — действал направо върху червените кръвни телца. Все още не е пуснат в продажба, но аз успях да отмъкна няколко шишета от лабораторията му и настоявам незабавно да го опиташ. Убедена съм, че е точно това, от което имаш нужда.
Твоя любяща леля
Анджела Мълинър
П.П. Взема се една супена лъжица преди лягане и втора преди закуска.
Огъстин не е излишно суеверен, но все пак доста го поразтърсило съвпадението, че тоникът пристигнал почти едновременно с препоръката на Джейн. Сторило му се, че тази работа не е случайна. Разклатил шишето, отпушил го, сипал си една препълнена супена лъжица, затворил очи и изгълтал лекарството.
Тоникът — както установил с удовлетворение — не бил неприятен на вкус. Ароматът му се оказал твърде остър и пикантен — като на стари стелки от обувки, киснати в чист спирт. А след като погълнал предписаната от леля му доза, той чел известно време теологически трактати, изгасил лампата и си легнал.
Заврял крака между чаршафите, обаче установил с раздразнение, че хазяйката му госпожа Уордъл пак била забравила да пъхне грейката.
— По дяволите! — възкликнал Огъстин.
Много се разстроил. Колко пъти й бил казвал на тази патка, че краката му са вечно студени и ако не бъдат добре затоплени, той изобщо не може да заспи! Скочил от леглото и изтичал до площадката на стълбището.
— Госпожа Уордъл!
Отговор не последвал.
— Госпожа Уордъл! — изревал той и прозорците се затресли като при силен североизточен вятър. Дотогава винаги изпитвал непреодолим ужас от хазяйката си и в нейно присъствие ходел само на пръсти и разговарял шепнешком. А ето че усетил странен прилив на духовна непоколебимост. В главата му леко бръмчало и бил в състояние да излезе срещу поне десет хазяйки от калибъра на госпожа Уордъл.
Отдолу се дочуло тътрене на пантофи.
— Е? Сега пък какво има? — стигнал до слуха му сприхавият й глас на опитна кавгаджийка.
Огъстин само изпръхтял.
— Ще ви кажа аз какво има! Колко пъти трябва да ви повтарям за тази пуста грейка! Пак сте я забравили, зяпла такава!
Госпожа Уордъл се вторачила нагоре, изумена и войнствена.
— Господин Мълинър, не съм свикнала…
— Я си затваряте устата! — гръмнал Огъстин. — От вас се искат повече грейки и по-малко приказки! Веднага я донесете или още утре напускам квартирата! И позволете да се опитам да втълпя в железобетонната ви глава, че не сте единствената в това село, която дава стаи под наем! Още една дума, и ще ми видите гърба — отивам право зад ъгъла, където повече ще ме ценят! Хайде, бързо — грейката! Живо — да ви няма вече!
— Да, господин Мълинър. Разбира се, господин Мълинър. Само минутка, господин Мълинър.