— Живо, живо! Да видя скорост! Малко повече живот!
— Да, да, веднага, господин Мълинър — дочул се отдолу смирен гласец. След около час, когато вече заспивал, внезапна тревожна мисъл се прокраднала в главата на Огъстин. Дали не е бил малко прекалено рязък с госпожа Уордъл? Дали в държането му не е имало нещо такова… почти грубо? Да, съгласил се той сломено. Точно така. Запалил свещ и отворил дневника си на нощното шкафче до леглото.
И записал:
„Смирените ще наследят тази земя. А аз дали съм достатъчно смирен? Тази вечер, когато порицавах достойната си хазяйка госпожа Уордъл, задето горката жена пропуснала да пъхне грейка в леглото ми, аз се държах неоправдано рязко. Вярно, че тя ме предизвика, но вината е моя, задето допуснах страстите да вземат връх над разума. Да запомня: занапред да се пазя от подобни изблици.“
Ала на следващото утро го владеели коренно различни чувства. Той си взел преди закуска дозата „Живогон“ и като препрочел записаното в дневника, не могъл да повярва, че това е неговият почерк. „Твърде рязко“. Разбира се, че ще разговарям рязко. Кой няма да е рязък, ако постоянно си има работа с малоумни патки, дето забравят да слагат грейки в хорските легла?
И като задраскал с рязък замах написаното, той добавил в полето: „Дрън-дрън! Старата глупачка си го заслужаваше!“, и слязъл на закуска.
Чувствал се превъзходно. Несъмнено твърденията на чичо му Уилфрид, че неговото изобретение действа направо върху червените кръвни телца, не били неоснователни. Докато чакал госпожа Уордъл да му донесе пържените яйца, той усещал как въпросните телца изпълняват вихрени танци из цялото му тяло. Препускали на буйни жизнерадостни компании по гръбнака му. Очите му блестели и радостта, че е жив — нищо друго, — го накарала да изпее началото на един куплет от доста солена моряшка песничка.
Все така пеел, когато госпожа Уордъл влязла в столовата с чиния в ръка.
— Какво е това? — попитал Огъстин с опасен блясък в очите.
— Едно хубаво пържено яйце, сър.
— А мога ли да ви попитам какъв смисъл влагате в думата „хубаво“? Възможно е яйцето да е дружелюбно по характер. Нищо чудно да е възпитано, добронамерено яйце. Но ако си въобразявате, че е годно за консумация от човешко същество, време е да коригирате това си впечатление. Върнете се в кухнята, госпожо, изберете друго яйце и този път помнете, че сте готвачка, а не крематориум. Защото между пърженото и кремирането яйце има голяма и съществена разлика. Опитайте се да вникнете в тази разлика, ако държите да ме имате за наемател на тези възскъпички стаи!
Великолепното усещане за благополучие, с което Огъстин започнал деня, не преминавало с течение на времето. Напротив, то като че ли нараствало. Младежът се чувствал тъй препълнен с искряща енергия, че се отклонил от обичая си да прекара утрото надвесен над камината, грабнал шапка, нахлупил я на главата си под екстравагантен ъгъл и излязъл на здравословна разходка из полето.
Като се връщал от разходката свеж и порозовял, той станал свидетел на гледка, която не е често явление из английските села, а именно — тичащ епископ. В местенце като Долно Брискет-на-Мидън поначало рядко ще видите епископ. Ако пък това наистина се случи, той или ще се вози в тържествена каляска, или ще крачи достолепно. А този сякаш препускал за голямата награда на хиподрума и Огъстин спрял да се наслади на гледката.
Епископът бил едър, плещест и охранен, с телосложение, изчислено по-скоро за издръжливост, отколкото за бързина. Ала въпреки това се справял много добре. Профучал покрай Огъстин като вихрушка от гамаши, а в следващия миг, за да покаже, че не е прост спринтьор, а всестранно и хармонично развит атлет, се стрелнал внезапно към едно дърво и се потулил със завидна скорост между клоните му. Това му действие, както Огъстин забелязал без затруднение, било продиктувано от следващото го неотлъчно по петите едро космато куче, стигнало дървото само миг след като плячката му се изкатерила по него. След това добросъвестно застанало отдолу и дало подобаващ звуков израз на разочарованието си. Огъстин се приближи с небрежна походка.
— Да не би да имате разногласия с безсловесната твар, епископе? — дружелюбно попитал той.
Епископът надзърнал от орловото си гнездо.
— Млади момко! — изхриптял той. — Спасете ме!
— Готово! — отвърнал моят племенник. — Оставете тази работа на мен. До този ден винаги бил изпитвал ужас при вида на всяко куче, но сега и миг не се колебал. Бърз като стрела, той грабнал един камък и го изстрелял по псето, а като попаднал точно в целта, надал възторжен вик. Животното бързо си дало сметка, че си е намерило майстора, и се оттеглило с шейсет километра в час. Предпазливо спусналият се на земята епископ се вкопчил в ръката на Огъстин.