Викарият потреперил от главата до петите. Руменото му лице придобило морав оттенък.
— Много добре знаеш — засъскал той с пресеклив глас, — че пуйката не беше в ред. На всеки можеше да му призлее.
— Единствено не й беше наред, че ти се опита да я изплюскаш цялата. Ако бе обръщал на извисяването на душата си същото внимание, което посвещаваше на тъпченето на търбуха си, сега и ти да си се издигнал до моето положение.
— О, така ли смяташ?
— А може и да греша. Едва ли би ти стигнал умът.
Викарият отново се изсмял нестройно.
— Ума ми, казваш! Много добре ни е известно всичко за високия ти пост и как си се издигнал до него.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, което казвам. Допитвания няма да правим.
— Че защо не направиш?
— Защото е за предпочитане да не размирисваме.
Тук вече самообладанието на епископа не издържало. Лицето му се изкривило от ярост и той направил крачка напред. В същия миг Огъстин прескочил елегантно перваза на прозореца и нахълтал в стаята.
— Хайде, хайде — казал той. — Хайде, хайде, хайде, хайде!
Двамата мъже се заковали на място, вперили изумени погледи в племенника ми.
— Хайде, хайде — допълнил Огъстин.
— Какво си запрескачал прозорците ми? — гръмнал викарият. — Ти курат ли си или арлекин?
Огъстин посрещнал погледа му, без да трепне.
— Курат съм — отвърнал той с достойнство, което много му отивало, — а един курат не може да стои безучастен, когато двама духовни служители, които на всичкото отгоре са и съученици, се самозабравят. Не е редно. Съвсем не е редно, драги духовни служители.
Викарият прехапал долната си устна. Епископът навел глава.
— Освен това — продължил Огъстин, като сложил по една ръка на раменете им — много ми е неприятно, като гледам как се дърлят двама стари приятели.
— Той пръв започна — намусено се заоправдавал викарият.
— Няма значение кой е започнал пръв — изпреварил Огъстин с жест репликата на епископа, който тъкмо бил отворил уста. — Бъдете разумни, драги ми духовни служители. Уважавайте правилата на спора. Упражнявайте се добродушно в това изкуство. Значи вие твърдите — обърнал се той към епископа, — че филонът на нашия уважаван приятел е прекалено богато извезан?
— Твърдя и винаги ще отстоявам твърдението си!
— Добре, добре. Но какво са няколко везма повече или по-малко за двама добри приятели? Помислете. Вие и нашият достоен викарий сте седели на един чин. Свързва ви свещената връзка на старата алма матер. Заедно сте ритали топка на игрището. Хранили сте се от една чиния и сте се замеряли с мастилени топчета в часовете, които е трябвало да посветите на изучаването на френския език. Нима всичко това не значи нищо за вас? Нима тези спомени не докосват никаква струна? — обърнал се той въпросително към всеки един. — Е, преподобни? Е, епископе?
Викарият си бършел прочувствено очите. Епископът се бъркал за носната си кърпичка. Настъпило сподавено мълчание.
— Извинявай, Мутро — обадил се епископът с хълцащ глас.
— Аз съм виновен за всичко, Боко — промърморил виновно викарият.
— Да ти кажа правичката, имаш всички основания да приписваш неразположението си по време на официалната вечеря на пуйката. Много добре си спомням, че още тогава заявих птица в подобно състояние не се сервира на маса!
— А ти стори една от най-благородните услуги на човечеството, като напъха мишката в чекмеджето на французина. Трябваше още тогава, на място, да те направят епископ.
— Мутро!
— Боко!
Двамата мъже топло си стиснали ръцете.
— Прекрасно! — възкликнал и Огъстин. — Значи, всичко е наред?
— Що се отнася до мен, всичко е наред — потвърдил епископът и се обърнал загрижено към стария си приятел. — Нали ще продължиш да носиш везания си филон, Мутро?
— Не, не! Сега виждам колко не съм прав. Отсега нататък никакви бродерии!
— Но, Мутро…
— Нищо, нищо — успокоил го викарият. — И без тях прекрасно ще се оправя.
— Какъв прекрасен човек! — прочувствено се изкашлял епископът. Настъпила пауза. — Май че — продължил той след малко — ще трябва да те оставя, скъпи приятелю, и да потърся жена си. Доколкото знам, тя е някъде из селото с дъщеря ти.
— Ей ги, задават се по пътеката.
— А, да, виждам ги. Дъщеря ти е очарователно момиче.
Огъстин го шляпнал по рамото.
— Епископе! — възкликнал той. — По-точно и да искахте, нямаше да можете да се изразите. Тя е най-милото, най-прекрасното създание на този свят! И за мен ще е чест, преподобни шефе, ако дадете съгласието си за нашия незабавен съюз. Обичам Джейн пламенно и искам да ви осведомя, че чувствата ми срещат взаимност. Така че дайте ни вашата благословия и ще започнем трикратното обявяване на имената ни в църквата.