— Откога сте тук? — попита той.
— От четири години.
— И кога ще можете да слезете?
— Питайте Далай Лама — отвърна Лилиан с горчивина. — Той ни обещава това всеки два-три месеца… Подобно на банкрутиралите правителства, които възвестяват нови и нови стопански планове за възстановяване на страната.
На кръстовището с главното шосе шейната спря. Група туристи в скиорски костюми мина с викове покрай тях. Една съвсем руса жена в син пуловер обви с ръце шията на коня. Конят изпръхтя.
— Come, Daisy, darling — извика един от туристите. Лилиан хвърли с рязко движение цигарата си в снега. [Ела, Дейзи, скъпа (англ.) — Б. пр.]
— Онези хора плащат луди пари, за да дойдат тук, а ние бихме дали всичко, за да слезем в равнината… Просто да си умреш от смях, не е ли така?
— Не — отвърна Клерфе спокойно.
Шейната потегли наново.
— Дайте ми още една цигара — каза Лилиан.
Клерфе й подаде пакета.
— Сигурно не разбирате нищо — процеди Лилиан. — Не разбирате, че човек може да се чувствува тук като в пленнически лагер. Дори не като в затвор — там човек поне знае деня на освобождението си, а като в лагер, където си затворен без съд и присъда.
— Разбирам — каза Клерфе. — Изпитал съм го на собствения си гръб.
— Вие? Били сте в санаториум?
— Не, в пленнически лагер. През войната. Но при нас беше точно обратното. Бяхме затворени сред едно голо мочурище и планините на Швейцария олицетворяваха в нашите мечти свободата. Можехме само да ги гледаме от лагера. Един от нас, роден в този край, просто ни подлудяваше с приказките си. Ако тогава ни бяха предложили да ни пуснат при условие, че ще живеем няколко години в тези планини, мисля, че много от нас биха се съгласили. Също да си умреш от смях, нали?
— Не. Вие също ли бихте се съгласили?
— Аз имах план за бягство.
— Кой ли е нямал? И осъществихте ли го?
— Да.
Лилиан се наведе напред.
— И успяхте да се изплъзнете? Или ви заловиха?
— Изплъзнах се. Иначе сега нямаше да съм тук. Средно положение не съществуваше.
— А другият пленник? — попита тя след известно време. — Онзи, който постоянно е бълнувал за планините?
— Умря в лагера от тифус, една седмица преди да ни освободят.
Шейната спря пред хотела. Клерфе видя, че Лилиан беше без шушони. Той я вдигна на ръце, пренесе я през снега и я свали пред входа.
— Спасихме чифт копринени обувчици — каза той. — Наистина ли искате да слезем в бара?
— Да. Трябва да пия нещо.
В бара скиори с тежки обувки тъпчеха по танцовата площадка. Келнерът им приготви маса в един ъгъл.
— Водка? — попита той Клерфе.
— Не. Нещо горещо. Глинтвайн или грог. [Глинтвайн (нем.) — греяно вино със захар и подправки. — Б. пр.]
Клерфе погледна Лилиан.
— Кое от двете?
— Водка. Не е ли това вашето питие?
— Да, но само преди ядене. Искате ли да се спрем на нещо, което французите наричат „мило боженце в кадифени гащи“ — бордо?
Видя, че тя го погледна подозрително. Навярно си мислеше, че я третира като болна и я щади.
— Съвсем не ви подвеждам — каза той. — Ако бях дошъл сам, щях да си поръчам същото вино. Водка можем да пием утре преди ядене колкото щете. Ще промъкнем тайно една бутилка в санаториума.
— Добре. Тогава нека опитаме виното, което вчера вечерта сте пили долу във Франция — в „Отел дьо пирамид“ във Виена.
Клерфе бе изненадан, че е запомнила името. „С нея човек трябва да бъде нащрек — помисли си той. — Който запомня така добре имена, запомня и други неща.“
— Там пих бордо — каза той — „Лафит-Ротшилд“. Това не беше вярно. Във Виена беше пил някакво леко местно вино, което не се експортираше; но не беше нужно да й обяснява всичко.
— Дайте ни бутилка „Шато-Лафит 1937“, ако имате от него — каза той на келнера. — И не го притопляйте с гореща салфетка. По-добре го дайте така, както е от избата.
— Имаме и chambre, господине. [Със стайна температура (фр.) — Б. пр.]
— Какво щастие!
Келнерът отиде на бара и след малко се върна.
— Търсят ви по телефона, господин Клерфе.
— Откъде?
— Това не знам, господине. Да запитам ли?
— От санаториума! — прошепна Лилиан нервно. — Крокодила!
— Веднага ще разберем — Клерфе стана. — Къде е кабината?
— Отвън, вдясно, близо до входа.
— Донесете през това време виното. Отворете го и го оставете да отдъхне.
— Крокодила ли беше? — попита Лилиан, когато той се върна.